Майсторите на желязо

Кадилак беше затруднен. При „източването“ на паметта на Стив и по-късно, когато бе приел неговата самоличност, той не беше допускал, че може да срещне трекери, които познават истинския Стив Брикман. Нямаше опасност те да познаят, че е мют, но щяха да разберат, че е самозванец — и това можеше да се окаже неприятно.

Ако не бяха планеристи, той би могъл да уреди да ги преместят поради някое изфабрикувано обвинение за немарлива работа или обидно поведение. Но с планеристи това беше невъзможно. Той имаше остра нужда от хора с опит в летенето, които да помагат за изпълнение на проекта, а тези двама новопристигнали бяха единствените в целия Ни-Исан.

Кадилак ги изгледа един подир друг. Беше сигурен, че Стив щеше да знае как да обърне една такава ситуация в своя полза. Трябваше да се опита да направи същото. Но да знае всичко, което знаеше Стив, не беше същото като да знае как ще действа той при определени обстоятелства. Съвсем не беше същото…

А имаше и друг проблем, който не беше предвидил. Прехвърлянето на информация беше престанало в момента, когато Стив беше престанал да го обучава да лети. Тогава Кадилак беше ходил на дълго пътуване с Мистър Сноу и се бяха върнали в селището тъкмо навреме, за да станат свидетели на отлитането на Стив. Той знаеше от втора ръка събитията, които бяха предшествали бягството на Стив, но не знаеше какво се е случило след това. Поради това можеше да си припомни всичко, което Стив знаеше за Джоди само до момента на нейното изчезване. Келсо, от друга страна, му беше съвсем непознат.

— Джоди Казан… Да. Тя ми беше началник на „Луизианската дама“. Но тя беше убита при опит да кацне по време на една гръмотевична буря.

— Точно така — каза Джоди. — Почти убита. — Посочи обезобразяващия я белег на лявата страна на лицето си и на врата. — Имам с какво да го докажа.

— Виждам… — „Брикман“ я погледна остро. — Все пак изглеждаш доста по-различна от Казан, както я помня.

— Много различна съм. Ти също си се попроменил.

— Сигурно ме бъркаш с някой друг — каза Брикман. — Чух какво се е случило с Казан и „Дамата“, но аз не бях на борда по това време. Не казвам, че не си тази, която твърдиш, че си, но аз се присъединих към екипа на Хартман след снабдяването с нови съоръжения. Плейнфолк добре натупаха „Дамата“.

— Е… това обяснява всичко — каза Джоди.

„Брикман“ се подсмихна и се обърна към Дейв Келсо.

— Сигурен ли си, че се познаваме? Опитах се да си спомня, но името ти не ми говори нищо.

— Не съм изненадан — каза Келсо. — Когато Симънс спомена твоето име, помислих, че те познавам, но, хм… и аз като Джоди… очевидно те бъркам с някой друг. — Той вдигна рамене. — Случва се.

— Непрекъснато — съгласи се „Брикман“. — Няма значение. Ще имаме достатъчно време да се опознаем. Добре дошли. — Той се ръкува с двамата. — Рей Симънс ще ви въведе в нещата. Тук сме събрали добър екип, но сега, когато дойдохте и вие, работата ще тръгне по-бързо. — Той приключи с отдаване на чест и си тръгна. Всичко беше минало много по-добре, отколкото беше очаквал. Не беше измамил никого от тях, но и те бяха достатъчно схватливи, за да не създадат усложнения.

Симънс погледна Келсо.

— Е, радвам се, че това свърши. Какво ще кажете… да обърнем нова страница, а?

Келсо прие предложената възможност.

— Разбира се. Някакви проблеми?

— Никакви. Ще се видим по-късно… става ли? — После се обърна и забърза подир „Брикман“.

Джоди и Келсо ги изгледаха как изчезнаха зад работилницата, после се спогледаха. Джоди първа си възвърна дар слово.

— Ох…

— Точно така — каза Келсо. — Какво, по дяволите, става тук?

Точно същия въпрос — изразен по-елегантно и на японски — беше поставен със същата настойчивост от генералния консул Накане То-Шиба, Мин-Орота и, с помощта на крилатия флот от пощенски гълъби, от Хиро Яма-Шита. Но те също бяха принудени да се задоволят само с умозрителни заключения от малкото налични факти.

Генералният консул, разтревожен от докладите, че пътният конвой на два пъти се беше забавил, преди да пристигне във Фири, поиска двете прислужници да обяснят какво точно се е случило. Су-шан и Нан-кхе, които живееха с ужаса от този очакван момент, разказаха с пронизителен фалцет своята част от историята, като размахваха ръце и цвърчаха като обхванати от паника канарчета.

Разказът сякаш пробождаше главата му с дълги игли, но То-Шиба го понесе стоически. След това потърси Клиъруотър, чието блестящо присъствие отново украсяваше спалнята в къщата на езерото. Изкъпана и облечена в свежо фино светло кимоно с рисунки на цветя и покрити с лятна роса треви, тя беше поканена да успокои разтревожения дух на своя господар чрез възстановяване на познанството си с неговата машина за удоволствие. Чак след като на седмиците задържана страст беше сложен край и той лежеше по гръб с приятното болезнено чувство, че топките му горят като на жар, генералният консул попита за нейната версия на събитието.