Майсторите на желязо

Призована да си спомни всеки момент от пленничеството си, Клиъруотър призна, че е била без маска и подложена на физическо оглеждане, но се закле в живота си, че ронините не са й задавали никакви въпроси и че тя не е дала никаква информация. Не каза нищо за среднощната си среща в пощенската станция с Нобуро, Стив и пратеника Тоширо Хазе-Гава. Ако беше казала за това, щеше да изложи облачния воин на смъртна опасност. Но тази тема не беше засегната. Въпросите на Накане То-Шиба бяха основани на казаното му от прислужничките — а през това време те бяха спали.

По време на редовното си официално посещение на двореца на Мин-Орота в Ба-сатана генералният консул описа подробности от отвличането и изрази мнението, че това е начинание с лоша съдба, основано на погрешно разузнаване. Загрижен да даде най-добрия външен вид на нещата, То-Шиба избра най-простото и най-очевидно обяснение: група ронини, узнали за наличието в конвоя на затворена покрита носилка, бяха отвлекли лицето в нея с надежда да получат богат откуп; после, когато открили, че маската скрива нищо не струващо дълго куче, бързо оставили и нея, и двете прислужници на пътя.

Кио Мин-Орота слушаше внимателно и кимна в знак на съгласие, когато генералният консул заключи, че докато всички такива престъпни актове са достойни за съжаление, този конкретен инцидент е по същество незначителен и не трябва да безпокои никого.

— Това несъмнено е удобна теория и аз бих бил щастлив да я приема, ако нямаше един малък, но неприятен детайл. — Кио замълча, изчаквайки думите му да бъдат осмислени; изпитваше задоволство да наблюдава как оптимистичната увереност на Накане То-Шиба преминава в страх, несигурност и съмнение.

— Не ви разбирам…

— О, стига, не е ли очевидно? Ронините са изгубили четиридесет и шестима конници при залавянето на плячката си…

— Вече знаете и това? — изненада се генералният консул.

Лъжата последва лесно.

— Чух по заобиколен път, че е била направена засада на един конвой и че ронините са били преследвани. Но до този момент нямах представа, че са изоставили… стоките, които са ви принадлежали. Важното е, че ронините са изгубили много хора, за да пленят едно дълго куче и две виетнамски прислужнички. Трима души без стойност, които след това са хранили и отвели до главния път… като са рискували още свои хора.

— Да… но те са се движили под прикритието на тъмнината.

— Въпреки това не ти ли се струва странно?

То-Шиба беше объркан.

— Защо са ги пуснали? Защо веднага не са ги убили или поне не са ги задържали като роби?

Челото на То-Шиба все повече се покриваше с бръчки — последиците от въпросите на феодала му бяха ясни. След като умът му беше почти изцяло посветен на долните части на тялото му, логиката не беше най-силната му страна.

— Всъщност като споменахте, мисля, че… наистина е доста странно… — Той почеса разсеяно пъпа си. — Сигурно са имали основание, но дори от това да зависи животът ми, не мога да се сетя какво може да е то.

— Трябва да се напънете, приятелю — каза строго Кио. — Защото от отговора може да зависи и вашият, и моят живот! В името на великите ками — това е очевидно. Тези три личности трябва да са изчезнали, за да не се чуе повече за тях.

— Дааа, сега разбирам.

— Според мен — продължи Кио — има само едно обяснение. Били са пуснати, защото не са толкова безполезни, колкото изглеждат. Някой приписва на дългото куче такава стойност, каквато й приписваш и ти. — Той почака за по-голям ефект, после добави: — Тъй като това е твоя работа, оставям ти да помислиш кой може да е той. Но аз мисля, че те шпионират, приятелю, и смятам, че е време бързо да оправиш нещата.

Когато получи с пощенския гълъб фактите, Яма-Шита стигна по-бързо от Кио Мин-Орота точно до същото заключение. Чрез тесните си връзки със Се-Ико той беше научил за нападението и кървавите последици два дни след като то беше извършено и бързо изпрати един от крилатите си куриери да предупреди Мин-Орота.