Майсторите на желязо

— Прав ли съм да предположа, че когато си получила тези рани, си имала мисловен контакт с брат си? Би ли казала например, че си могла да си представиш мястото, както и, хм… състоянието, в което се е намирал той?

— До известна степен да, сър. Понякога това е неясно, нефокусирано впечатление, друг път е такова, сякаш наистина съм там.

Карлстром прие това с лека усмивка.

— Като когато Клиъруотър влиза в колибата при брат ти. Картина, която си видяла много ясно.

Роз се изчерви. Този човек я беше излъгал, когато каза, че знае всичко. Което означаваше, че те вероятно имат картини, които показват как тя сваля гащеризона на Стив. От мисълта, че студенооки чужди хора са наблюдавали всяко нейно действие, слушали са всяка нейна дума, й се доповръща.

— Можете ли да си говорите? — попита мъжът.

— Понякога чувам глас, но това не е като разговор. Чувствам мислите му да влизат в главата ми, споделям неговите емоции, виждам онова, което вижда той. Но мисля, че моят ум е този, който изразява всичко това с думи.

— Може ли той да прави същото?

— Понякога. Зависи.

Карлстром изглеждаше развеселен.

— От какво?

— От това дали е в настроение да приема. Той не разбира защо сме свързани или как действа това и то го плаши. През по-голямата част от времето се опитва да ме изключи.

— Но той те чу достатъчно ясно, когато беше докаран в Гранд Сентрал със совалката. „Следят ме“ — мисля, че така му каза. Кого имаше предвид, Роз?

О, Кристофър! Записали бяха всяка дума!

— Аз… не знам — заекна тя. — Просто беше чувство, което… което възникна, след като се случи първия път. Когато Стив беше свален, онези двама души, които ме доведоха тук, дойдоха да ме разгледат в медицинското училище и…

— И ти зададоха много въпроси.

— Да, сър.

— На които ти даде уклончиви отговори.

— Бях изплашена. Аз… не исках да кажа нещо, да не би да ме отстранят от курса. Не знаех какво да правя. Такова нещо не ми се беше случвало.

— Искаш да кажеш раните? Не се опитвай да хитруваш, Роз. Ти си знаела за тази дарба от много време. Затова нека оставим другото и да продължим само с истината. Много хора зависят от теб. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, сър.

— Поеми топката или Стив, Ани и татко Джак ще отидат в трапа. Заедно с Джон Чизъм и колегите ти, „тунелирали“ на неговите съботни срещи.

Карлстром стана, заобиколи бюрото и подпря бедро на предния ръб. Сега беше само на педя от мястото, където седеше тя, стиснала нервно ръце.

— Можеш ли да четеш мозъка ми, Роз?

Тя го погледна. Този път очите и гласът й не трепнаха.

— Не, сър.

— Жалко… — Карлстром сложи бащински ръка на рамото й. — Бих желал да можеш да видиш положителните чувства, които ние имаме към теб и Стив.

„Ние“? Кои бяха тези „ние“? Първото семейство?

— Вие двамата винаги сте били смятани за… много специални хора. Хора изключително надарени, които… един ден… могат да отдадат силите си в служба на Федерацията. Няма да е преувеличено, ако кажа, че ти и Стив, заедно с някои други… един ден в битката за света със синьото небе можете да обърнете везните в наша полза. — Карлстром замълча, после сложи двете си ръце върху раменете й. — Стив вече е ангажиран в тази битка, Роз. Той е сега там, навън, и може би е в беда… макар че ако беше сериозна, предполагам, ти вече щеше да знаеш.

Роз почувства как сърцето й прескочи един удар.

— Какво искате да направя?

— Изгубихме връзка с него. Може радиото му да е спряло да работи. А може да е и нещо съвсем друго.

„Например този мръсен кучи син да ни е продал…“

Пръстите на Карлстром стиснаха силно рамото й.

— Искам да установиш връзка с него, Роз. Аз трябва да знам как е той и къде се намира. Това е много важно.

— Ще направя всичко, което мога, сър — прошепна тя.

— Радвам се. Тук имам нещо, което може да помогне. — Карлстром отиде до стенния шкаф, извади от една тръба карта и я разгъна върху бюрото. — Премести стола си по-близо.

Роз плъзна стола напред, така че коленете й докоснаха предната страна на бюрото, и погледна картата. Беше отпечатана в зелено и кафяво, за да отрази физическите характеристики на терена. Краят на дясната страна беше в светлосиньо.

— Къде е това?

— Това е част от североизточния бряг на Америка. Синята площ е вода. Атлантическият океан. Тази карта показва каква е била Америка преди Холокоста. Преди мютите да дойдат и да изгорят всичко на земята. — Карлстром посочи навигационната ориентировъчна точка Питсбърг. — Тук е кацнал Стив… — Пръстът му се премести от запад на изток по Пенсилванското шосе. — Ние смятаме, че е тръгнал по този път и… — пръстът му спря на местността, която Стив беше кръстил „Голямото Д“ — някъде тук изгубихме връзка с него.

Роз прекара пръсти по маршрута и описа няколко кръга около Голямото Д, след това затвори очи и мисловно се пренесе при Стив.

Карлстром продължи:

— Той отиде да намери Клиъруотър, Роз. Затова трябва да ни помогнеш. Искаме да направим всичко, за да осигурим безопасното му завръщане. Ако можеш да ни помогнеш, ти обещавам, че никога няма да позволим Клиъруотър отново да застане между теб и Стив…