Майсторите на желязо

Тялото на Роз изведнъж се отпусна. Главата й падна назад, очите се затвориха, устните се разделиха и тя се олюля. Карлстром я хвана и внимателно я нагласи на стола, след това застана над нея, готов да я задържи, в случай че получи конвулсии. Никога не се беше забърквал толкова отблизо с такава чувствителност и като я наблюдаваше, се почувства неспокоен. Федерацията се нуждаеше от хора с такива сили в случай, че пророчеството за Талисмана се окажеше вярно. Заради това беше започната програмата за тайно отглеждане. Въпросът беше — след като техните сили бъдат официално признати и включени в действие — щеше ли да може Първото семейство да ги контролира?

Роз се размърда. Очите й се отвориха, разшириха се в нетрепкащ поглед. В каквото и да гледаше, то беше далеч извън стаята. Без да поглежда картата, тя се пресегна и намери Голямото Д, после трасира безпогрешно кръговия маршрут, по който беше поел Нобуро, за да стигне до пощенската станция в Мидири-тана.

Оттам пръстите й се преместиха на север по маршрут, който мина през серия навигационни опорни точки — градски райони отпреди Холокоста, известни като Ман-ханди Сити, Хейзълтън и Уилкис-Бар — до Скрантън, след това от границата на владението на Яма-Шита до Бингхамптън, после до Олбъни на западния бряг на река Хъдсън — до пресичаното от ферибота място, известно на майсторите на желязо като Ари-бани.

— Той е тук — промърмори Роз.

Карлстром погледна. Картата, която й беше дал, не показваше различните владения или граници на територията на майсторите на желязо, но от данни, предадени от „мексиканци“ като Сайд-Уиндър, той знаеше, че всичко на запад от река Хъдсън в тази точка е собственост на Яма-Шита. От източната страна се намираха земите на семейството на шогуна — То-Йота, а зад тях бе владението на Мин-Орота.

— Какво прави?

— Спи. Препускал е.

— Препускал? Бягал ли? Някой гони ли го?

— Не, бяга, защото е решил така. Той… — Роз се намръщи, когато се съсредоточи да разшифрова образите, които виждаше. — Дадено му е послание, което е трябвало да предаде.

— За кого?

Роз опита отново, след това поклати глава.

— Не мога да кажа. Мъжът, който му е възложил тази задача, няма име. — Тя направи още един опит. — Лицето и тялото са скрити в тъмнина. Само очите… — Тя притисна ръце до челото си. — Той дава лъжливи обещания. Брат ми знае, че този човек е опасен, но той е и силен. Като се съгласи да работи за него, брат ми ще може да отиде, където желае.

— Как е Стив?

Роз се усмихна.

— Уморен е, но е във форма, и е добре. Намерил е Клиъруотър…

— Тя с него ли е? — попита рязко Карлстром.

— Не, вече не. Срещнали са се, но… не са заедно.

— Тя още ли изпитва същите чувства към него?

Роз леко изви вежди. Безцеремонният въпрос я разстрои. Но пък беше зададен точно с такава цел. Нейната омраза към Клиъруотър щеше да я подтикне към сътрудничество.

— Да.

— А какво става с Кадилак? Стив открил ли е къде се намира?

— Не съвсем. Но знае… района.

— Покажи ми го.

Пръстът на Роз затрепери над картата, но информацията не се получи.

— Близко до Източното море. Той трябва да тръгне по пътя на изток до мястото, където птиците…

„Птици… с пера или направени от хора?“ — зачуди се Карлстром. Погледна картата. Пътят, който видя, беше старата магистрала Масачузетс, която срещаше Хъдсън на юг от Олбъни и след това продължаваше през Спрингфийлд и Устър до Бостън и Атлантическия океан. Хм…

— Има ли радио… или някакво оръжие?

— Не. Всичко му е взето.

— Мисли ли за теб? Иска ли… да се върне у дома… във Федерацията?

След дълга пауза Роз отговори:

— Мисли единствено за онова, което трябва да направи. Виждам образи на смърт и разрушение. Те… — Тя млъкна, изморена от напрежението да ги извиква от съзнанието си. — Те ме плашат.

Карлстром видя, че очите й се фокусират. Тя го погледна изненадано, след това огледа нервно стаята, сякаш да разбере какво прави тук. Миг по-късно Карлстром видя, че се успокоява — частта от ума й, която беше заета да установи връзка с брат й, се върна на мястото си.

— Аз… направих ли го?

— Не си ли спомняш?

— Знам, че установих контакт със Стив, но… казах ли нещо смислено?

Карлстром сложи ръка на рамото й.

— Каза много неща. Много съм впечатлен. — Той й направи знак да стане и я поведе към въртящата се врата. — Ти, разбира се, няма да говориш с никого за тази среща, нали?

— Не, сър. Но… работата е там, че не искам никой да си има неприятности за това. Джон Чизъм каза…

Карлстром я прекъсна.

— Твоят приятел Джон Чизъм е много глупав и трябва да стане по-умен. Все пак съм сигурен, че от време на време всички правим неща, които не трябва. Това не означава, че одобрявам онова, което е ставало в Сантана Дийп. Не, не го одобрявам. Но…

Роз отвори уста, търсейки думи, с които да снеме обвинението от Чизъм и да оправдае действията си.

Карлстром й махна да замълчи.