Читаем Майсторите на желязо полностью

Тъй като бяха правителствени служители, пощальоните живееха в резиденцията на генералния консул — и в определени за тях помещения в пощенските станции по главните пътища, които действаха като разпределителни пунктове. Пощенската станция беше станала синоним на крайпътен хан, защото повечето собственици на такива ханове бяха разположени до тях с надежда да привлекат минаващи клиенти. Това беше от взаимен интерес и като резултат пощенските станции и хановете все повече се сближаваха. Сега, три четвърти столетие след създаването на пощенската система, повечето бяха под един покрив.

Пощальоните служеха като двукраки коне — доставяха обемиста поща, събирана от местните жители. Официалните документи за областните чиновници се предаваха на адресата по куриери — длъжност обикновено запазена за „местни жители“ от корейски или виетнамски произход. Най-важните комуникации се изпълняваха от самураи. Освен това управляващите фамилии на всяко феодално владение имаха собствена куриерска служба за „деликатни“ лични комуникации до роднини и приятели, които не минаваха през ръцете на правителствени агенти.

Като цяло системата бе истинска армия — от обикновените пощальони до самураи на коне, а над тях бяха пощенските гълъби, които пренасяха от правителствените шпиони до шогуна шифровани ленти оризова хартия.

Стив не знаеше за последното комуникационно равнище, но действителният размер на системата и обемът на трафика го караха да се чуди защо не са избрали високотехнологично решение. Обществото на майсторите на желязо, изглежда, страдаше от спъване на развитието. Те бяха издигнали занаятчийските и механичните умения до впечатляващо ниво, но изглежда, не желаеха — или не можеха — да направят следващата стъпка. Той много се изкушаваше да им покаже как да я направят, но с това битката на Федерацията за завоюване на света със синьото небе щеше да стане още по-трудна. По-добре да ги остави да вършат нещата както по време на каменната ера. И да се погрижи да останат там, като тури край на проекта за „летящ кон“, който — според човека в черно — Кадилак беше започнал да изпълнява…



Тоширо Хазе-Гава добре разбираше, че със споразумението си с облачния воин (а) е заложил цялото си бъдеще на карта и (б) е направил онова, в което обвиняваше Яма-Шита — споразумение с дългите кучета. Въпреки това не се чувстваше виновен, защото основното обвинение срещу Яма-Шита все още стоеше. Той и Мин-Орота заговорничеха да свалят зетя на шогуна, а Тоширо се надяваше, че скоро ще може да набави сигурно доказателство, за да подкрепи слуховете, че Яма-Шита извършва подготовка да улови тъмната светлина.

Тоширо не се виждаше като действащ от името на шогуна и не разглеждаше Брикман като представител на Федерацията. Сделката с облачния воин беше частен договор между двама души, чисто тактическа маневра да се измъкне от неудобното положение. Той беше дал да се разбере, че ако Брикман направи всичко, което се иска от него, той и двамата мютски пленници ще получат право свободно да напуснат страната. Брикман беше приел това с подходящо изразена благодарност, но след това най-нагло беше поискал свободно да изведе и друго дълго куче.

Тоширо отново беше преглътнал гнева си и се бе съгласил без възражения. Четирима, четиринадесет, четиридесет — броят бе само академичен интерес. Тоширо не се беше поколебал да убие Нобуро и двете червени превръзки, за да прикрие предишната си грешка; тези трима създаващи неприятности чужденци щяха да имат същата участ. След като бъдеха премахнати, нямаше да има нищо, което да отслаби каузата му. Конспираторите трябваше или да са мъртви, или фатално компрометирани, неговата собствена позиция по отношение на шогуна заздравена — и тогава той щеше да бъде една крачка по-напред в постигането на най-голямата си мечта.

От пощенската станция в Мидири-тана Тоширо пътува на кон през останалата част на нощта към Ари-Саба с облачния воин със завързано лице на гърба на неговия кон, като труп на елен, каран у дома от ловец. За да успее неговият план и за да защити собствената си позиция, беше важно Брикман да не открие самоличността на благодетеля си.

Пътуването — дванадесет мили — не продължи дълго. В покрайнините на Ари-Саба го чакаха две негови червени превръзки — част от маскировката, услужливо осигурена от Йеясу, дворцовия шамбелан, вторият по сила човек в шогуната То-Иота. Докато хората му държаха Стив, Тоширо смени черното си облекло на убиец с пътнически костюм на самурай, яхна пак коня и поведе двамата пеши войници и пленника през утринната мъгла към пощенската станция, където предния ден беше наел стаи. Пристигнаха преди първият прислужник да се беше размърдал и влязоха в стаите си, без никой да ги види.

Перейти на страницу:

Все книги серии Войните на Амтрак

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза