Малтийска следа

Тялото на часовоя се отпусна безжизнено в ръцете му. Полукс го остави да се смъкне на пода. Веднага свали пелерината и робата си, после разкопча расото. Отдолу беше по тениска и панталон. Тъмни на цвят, като на часовоя. Сини, не черни, но щяха да свършат работа. Трябваха му ризата и фуражката, както и радиостанцията и пистолетът. Той облече ризата — беше му леко голяма, но като я натъпка в панталона, изглеждаше прилично. Полукс закачи радиостанцията на колана и си сложи слушалката в ухото. Микрофона пъхна в джоба си. Едва ли щеше да му потрябва. Кобура с пистолета закопча също за колана. Той хвана трупа за китките, извлече го през отворената врата и го скри зад една статуя в близката галерия. После се върна тичешком да вдигне от земята кардиналските си одежди, с които покри трупа на убития.

Полукс тръгна към изхода, като приглаждаше дрехите си. След което напусна двореца.

71

Малоун стоеше в Залата с колесницата и обмисляше вариантите си за действие. Огромната статуя на римската колесница доминираше изцяло пространството пред него. Но той нямаше време да се захласва по чудесата на древността. Имаше да върши работа. А засега нещата не вървяха особено добре.

Той отиде до един от големите прозорци и погледна навън. В слънчевия следобед от там се виждаха куполът на „Свети Петър“, Ватиканските градини и разни сгради, сгушени между дърветата. Отдолу минаваше улица, почти безлюдна. Което беше разбираемо предвид конклава. Две-три коли и няколко пешеходци. Но Ватиканът не беше спрял работа. Нищо подобно! Животът си вървеше, както обикновено. От другата страна на двореца море от хора изпълваше площад „Свети Петър“ в очакване на новия папа. Медии от целия свят бяха разпънали антените си, за да предадат новината. Но тук? Тук нямаше никого.

Странно усещане бе да се намира сам в един от най-големите, най-оживени музеи в света. Нещо привлече погледа му долу.

Мъжка фигура, която се отдалечаваше от сградата. Един от въоръжените охранители, като онези в „Свети Петър“.

Мъжът се спря за миг, огледа се и нахлупи фуражката си. Малоун зърна лицето му. Гало.

* * *

Полукс измина разстоянието зад двореца и пое с бързи крачки към базиликата. Не знаеше накъде отива, но поне се бе измъкнал от сградата и от кардиналските си одежди. От затвора и ярката кардиналска премяна. Докато откриеха трупа на часовоя, тази униформа щеше да му отвори доста врати. Но трябваше да побърза.

Той мина под Григорианската арка, заобиколи някаква пристройка към задната фасада на двореца и се озова на поредния площад с фонтан — „Санта Марта“, доколкото си спомняше, после продължи нататък по улицата. Огромната базилика се извисяваше право напред. Беше прекрасен ден — синьо небе, ярко слънце, тук-там бели облаци, топло. Внезапната поява на Малоун в Сикстинската капела означаваше едно: нещата в Малта не се бяха развили добре. Кевин Хан се беше издънил. Трябваше да застреля и този идиот, преди да си тръгне от острова, но труповете не можеха да останат непогребани. Последното нещо, което му трябваше, бе да ги открие някой. Затова Полукс нямаше избор, освен да го остави жив. А и щеше само да му бъде от полза, ако поставеше свой човек за оперативен командващ на Ведомството.

Но това вече нямаше никакво значение. Беше разкрит. Което означаваше, че Малоун знае и за Кастор.

Полукс трябваше да изчезне. Но преди това да се измъкне от Ватикана.

Малоун слезе тичешком по стълбите и се спря при стъклената врата. Стам му бе казал, че на всички изходи има поставена охрана. Но тук нямаше, а Гало беше с униформа. Той влезе в близката галерия и веднага забеляза трупа, отчасти покрит с купчина червени и бели кардиналски одежди. Затича се към него и провери за пулс. Имаше, но слаб. Време бе да вземе решение.

Гало бе захвърлил расото и навлякъл униформа, която му даваше значителна свобода на движение. Това определено беше проблем. Пък и Стам му бе казал, че часовоите са до един с радиостанции, а този нямаше. Това означаваше, че Гало се е сдобил и с уши. Мъжът на пода пред него имаше нужда от медицинска помощ, но Малоун нямаше време. Не можеше да остави Гало да изчезне, което с всяка секунда ставаше все по-вероятно. За да вдигне охраната под тревога обаче, му трябваше не само повод, а и описание със снимка. Съмнително бе дали някой от часовоите би разпознал Кастор Гало, ако го види. Освен това обявяването на тревога щеше да подплаши беглеца, който щеше да го чуе по радиостанцията.

Което означаваше едно: Малоун трябваше да действа сам.

— Съжалявам — каза той на мъжа, който лежеше в безсъзнание.

Малоун се изправи и тръгна към изхода. На петдесетина метра по-нататък, под ярката слънчева светлина, зърна Гало, който точно в този момент зави зад една сграда и се скри от очите му.

Малоун изтича навън.