Малтийска следа

Наполеон нахлул в Малта през 1798 г. и превзел острова почти без да срещне съпротива (глава 11 и 15). По онова време Орденът бил отслабен до почти пълно изчезване. Наполеон още не бил провъзгласен за император, но определено имал такива планове. Част от замисъла били премахването на Католическата църква и създаването на религия, оглавена лично от него (глава 26). За да постигне целите си, той на два пъти обсаждал и плячкосвал Ватикана. По същия начин постъпил и с Малта, като отнесъл плячката със себе си в Египет, но в крайна сметка тя се озовала на дъното на морето.

Малтийските рицари били във висша степен ненавиждани на острова (глава 25). Властта си упражнявали с надменна жестокост. Но французите си навлекли още по-жестока омраза, като били принудени да се изтеглят през 1800 г., след само две години окупация. Така те освободили терена за англичаните, които завладели Малта през 1814 г. Макар и част от Британската общност, днес тя се ползва със статут на независима държава.

Квадратът Sator (глава 12) от доста дълго време вълнува въображението ми. Той съществува от римско време и наистина е свързан с Константин, но не по начина, който измислих аз. Какво означава този палиндром от пет думи, остава неизвестно до днес, но явно има някаква връзка с ранните християни, защото буквите в него са анаграма на Pater Noster — молитвата „Отче наш“, като останалите четири означават алфа и омега (глава 26). Това едва ли е съвпадение. Петте думи могат да се видят издълбани на много места из Европа, като се продават и пръстени, гравирани с тях (глава 19).

Основна тема в романа са корените на християнството. Съборът в Никея е първият голям екуменически форум, свикан от самия Константин Велики (глава 27 и 63). Начинът на протичане и темите на разискванията му са забулени в тайна, ако не се брои един-единствен документ, който може да се опише, в най-добрия случай, като откъслечен. Дори броят на участвалите епископи е под съмнение, но списъкът с имената в глава 54 е точен, макар и непълен. Онова, което се знае, е, че са били изгладени някои разногласия по църковната доктрина и е приета декларация за вярата като такава — Никейският символ на вярата, цитиран буквално в глава 59. Той с много малки изменения остава до днес основната прокламация за целите на Католическата църква.

Константин се радва на преклонение от страна на Римокатолическата църква. Към IV в. християнството вече е било утвърдена религия, макар и жертва на преследване и погроми. Вземайки го под крилото си, императорът е допринесъл неимоверно много за нейното развитие, включително чрез височайша санкция, привилегии, пари и сгради. Сред безбройните църкви, построени от него, е тази на Божи гроб в Йерусалим, както и първообразът на базиликата „Свети Петър“ в Рим.

Исторически факт е, че след закриването на Никейския събор се е провел банкет, на който императорът раздал подаръци на епископите, които да отнесат в съответните си църкви. Що се отнася до документа, който им бил представен за подпис — измисления от мен Константинов дар, — нищо подобно не е имало. Религията е понятие, създадено от хората в търсене на политическа изгода. Това е факт. Истина е, че идеите за първородния грях, рая, ада и дявола са творения на Църквата. И преди да отхвърлите това твърдение като фантазия, припомнете си какво каза папа Франциск през март 2018 г.:

Те не биват наказвани, онези, които се покаят, получават Божията прошка и встъпват в редиците на душите, на които е съдено да видят Бог, но онези, които не се покайват и следователно не могат да бъдат опростени, изчезват. Няма ад, просто изчезване на грешните души.

Силно изказване от главата на повече от милиард католици. Малко след поместването на този цитат в „Ла Република“, водещ италиански ежедневник, Ватиканът направи изявление, че статията „не предавала вярно“ думите на папата, при това казани на лична среща между него и автора на статията, а не в официално интервю.

Липсваше обаче категорично отричане подобни думи да са били изричани.

Онова, което за мнозина е свещена църковна догма с божествен произход, има твърде конкретни основания. Проблемът е, че ние не знаем практически нищо за ранната Католическа църква и с какво всъщност са се занимавали нейните основатели. Онова, което знаем, го дължим най-вече на един човек, Евзебий, живял по времето на Константин. Евзебий е автор на толкова много трактати, че се смята за бащата на църковната история. Освен това бил доверен съветник на императора. Много от трудовете му са оцелели. Неговата „Църковна история“ си остава жизненоважен източник на информация за ранната Църква. „Житието на Константин“, също от него, се смята за важен труд, макар и силно пристрастен поради любовта му към императора.