Малтийска следа

Но откъде идваше звукът? Ехото не му позволяваше да определи посоката.

Малоун се взираше към дърветата, но никъде не се виждаше автомобил. За негов късмет, надолу към езерото водеше само едно шосе. Можеше лесно да отреже пътя на всеки, който се опитваше да избяга от тук.

Той се обърна и понечи да тръгне към алфа ромеото. И се закова на място. Предната дясна гума беше спукана. Вече знаеше причината за четвъртия изстрел.

Никъде нямаше да ходи. Или поне не веднага. Някой го бе изпреварил, някой бе дошъл тук подготвен, очевидно разполагащ с информация.

Друг купувач? Възможно.

Той се върна във вилата и се качи на втория етаж. Провери трупа за пулс; нямаше. Прерови джобовете му, но не откри портфейл или документ за самоличност. Може би от МИ-6 щяха да го идентифицират.

Малоун забеляза нещо на ръката му. Пръстен от сребърно-калаена сплав. Стар на вид. С гравирани върху него букви:

SATOR

AREPO

TENET

OPERA

ROTAS

Той го свали от пръста и го огледа. Отвън нямаше повече обозначения, но от вътрешната му страна откри малък знак:

Четири лесно различими върха на стрели, съединени в остриетата. Никакво съмнение. Това беше осмоъгълният малтийски кръст.

Той пъхна пръстена в джоба си. После се сети за кожената чанта, която бе паднала през парапета. Слезе на първия етаж и огледа пода, където би трябвало да лежи. Нямаше я. Очевидно стрелецът я бе взел.

Прекрасно. Англичаните много щяха да се зарадват.

8

Малта

Вниманието на Люк бе раздвоено между телефона и жената в другата лодка, която още държеше на мушка. Шумът на извънбордния двигател му пречеше да чува, затова той се пресегна и го угаси.

— Коя е тази? — попита той Стефани.

— Искаше да я включа в мисията, в случай че имаш нужда от помощ. Питах я откъде знае каквото знае, но тя не каза нищо. Обясних й, че ще се справиш и без нейна помощ.

— А имаше ли причина да ми спестиш тази информация?

— Тя се обади преди час. Опитах се да се свържа с теб, но ти не отговаряше.

Защото Люк бе оставил телефона си в колата.

— Отговорих на това позвъняване, защото идваше от същия номер, както преди — каза Стефани.

Лодките им се раздалечаваха от течението и той видя как Лора Прайс даде газ, за да скъси дистанцията. Той свали пушката надолу; тази жена вече не представляваше пряка заплаха. От което не следваше, че не би могла да му навлече неприятности.

— Разправи ми за нея — каза той.

— Кое те кара да мислиш, че знам нещо повече?

— Нямаше да разговаряме, ако не знаеше.

Люк бе работил достатъчно дълго със Стефани, за да е сигурен, че тя никога не се оставя на случайността. Стефани Нел ръководеше отряд „Магелан“ с военна прецизност и очакваше от агентите си абсолютен перфекционизъм. Благодарение на връзката й с неговия чичо, бившия президент Дани Даниълс, Люк се ласкаеше да си мисли, че се радва на по-специално отношение от шефката си, но истината бе, че тя нямаше протежета. Стефани очакваше от хората си да вършат работа, точка. Нямаше никакво значение кой какъв е. Нулева толерантност към грешки. Искаше резултати. Затова го бе пренасочила към тази мисия — защото очакваше от него резултат.

Но той бе оплескал всичко.

— Работи в службата за сигурност на Малта — каза накрая тя.

— Това островче има служба за сигурност?

— Част от въоръжените сили. Не е голяма, но съществува. Няколко години е била в ЦРУ. В Лангли още я помнят. Май не обича много да изпълнява заповеди. Живее от адреналин. Бомба със закъснител, но обикновено гърми в правилния момент и убива когото трябва.

— Значи си приличаме.

— И аз си казах същото.

— Някаква идея защо малтийците са намесени в тази история?

— Не. Но тя те е следила от самото начало.

Което той бе пропуснал да забележи. Още една грешка.

Люк гледаше втренчено преследвачката си през ивицата вода, която ги разделяше. Беше руса и изглеждаше впечатляващо, с високи скули и изразителна уста. Правата й коса се спускаше симетрично от двете страни на високото й чело. Беше по джинси, пристегнати с колан на кръста, и блуза, от която се подаваха почернели от слънцето ръце. Готина жена. Спор нямаше. При това изглеждаше в страхотна физическа форма, мускулеста по начин, който му допадаше. Очевидно умееше да кара лодка, да стреля с пистолет и да върши други полезни неща. Като прибавеше към това и дързостта на улична котка, ясно бе защо Стефани я бе описала като бомба със закъснител.

— Какво искаш да направя? — попита Люк.

— Не обичам нахалници и лъжци. Разкарай я.

— С удоволствие.

— Кажи какво стана с Гало.

— Възникна малък проблем. Но ще го отстраня.

— Действай.