Малтийска следа

Слава богу, внезапното спукване на онзи капиляр не бе оставило на кардиналите много време за заговорничене. А те определено имаха тази склонност. Самата идея на конклава бе да се ограничат възможностите за даване на подкупи и да се съкрати времето за задкулисни сделки. Латинската дума conclave означава „стая, която се заключва“.

Всичко това му говореше, че малцина от кардиналите са готови за очертаващата се битка. За негов късмет, той не беше от тях.

Кастор погледна надолу към найлоновата папка. Слава богу, една истина оставаше неизменна. Хората с власт искат едно нещо. Да запазят властта си.

16

Малоун си взе стая в хотел „Д’Ингилтера“ на последния етаж с излаз на балкон, който преминаваше по цялата дължина на сградата. Беше украсен с кашпи, преливащи от цъфнали пролетни мушката. С парите, които щедро му плащаха, можеше да си позволи да се поглези. Той седна на леглото и се загледа към вратите на балкона. През стъклата нахлуваше златиста слънчева светлина. Отвън се простираше море от римски покриви с характерната им неправилна форма, усукани водосточни тръби и комини с керамични шапки. Сателитните чинии бяха единственият знак, че градът все пак бе стигнал до XXI в.

Бе долетял до тук за седемдесет минути с личния самолет на Джеймс Грант, като по време на полета почти не бяха обсъждали случващото се. Разговорът им се въртеше най-вече около книги и световните дела. Още преди да пристигнат, той бе проверил датската си банкова сметка и в нея вече имаше преведени сто хиляди евро. Не че нямаше доверие на британците, но друго си беше да получи парите в аванс.

Той имаше нужда да вземе душ и да се преоблече, затова се възползва от просторната баня, облицована с мрамор и огледала. Беше предпочел „Д’Ингилтера“ не само заради репутацията му, а и заради удобното му местоположение. Хотелът се намираше близо до Виа Кондоти, прочутата търговска улица на Рим, чиито витрини предлагаха безкрайно разнообразие от бутикова мода, кожени изделия, сребро, стъкло, бижутерия и всякакви дрънкулки. Освен това на №68 се намираше Палацо ди Малта.

След като през 1798 г. Наполеон изгонил хоспиталиерите от Малта, те дълго се скитали по света в търсене на нов дом. Накрая, през 1834-та, го намерили в Рим. По-точно, придобили две вили — едната тук, другата, Вила дел Приорато ди Малта, на върха на Авентинския хълм. Двата имота разполагаха с общо около шест декара земя и бяха абсолютно независими територии, образуващи може би най-малката суверенна държава в света.

По време на полета бе използвал бордната уайфай мрежа, за да научи колкото се може повече за хоспиталиерите. За негово огромно изумление, те все още съществуваха — над 900 години след основаването си. Управляваха се от Общо събрание, което се събираше веднъж на пет години, за да избере суверенен съвет от шестима членове и шестима висши офицери, който да управлява текущите дела на организацията. Над всичко това стоеше Великият магистър, избиран доживотно, който имаше титла кардинал, но без право на глас в конклава. Отказали се от статута си на воини монаси, в днешно време хоспиталиерите бяха тиха хуманитарна организация, подкрепяща международните усилия за осигуряване на здравеопазване, изграждаща бежански лагери в зони на военни конфликти, грижеща се за децата от гетата на Южна Америка, лекуваща проказа в Африка и Азия, управляваща клиники за първа помощ в Близкия изток, стопанисваща кръвни банки, екипи за бърза помощ, кухни за бедните и полеви болници по целия свят. Помагаха на всички без оглед на раса, вяра и религия. Членуването в Ордена обаче ставаше само с покана; организацията наброяваше над 13 хиляди членове, разделени на рицари и дами. Протестанти, евреи, мюсюлмани и разведени не се допускаха. Над 40 процента от членовете бяха свързани по един или друг начин с най-старите католически родове в Европа. За организацията работеха повече от сто хиляди души, осемдесет процента от тях като доброволци.

Имаше обаче петдесет и петима членове, които бяха по-особени. Рицари на справедливостта.

Посветени мъже, дали обет за бедност, целомъдрие и послушание, това бяха последните останки от първите хоспиталиери. Освен това те съставляваха и управляващата класа на Ордена, заемайки всички властови позиции.

Сам по себе си Орденът беше нещо внушително. Поддържаше дипломатически отношения на равнище посолства със сто и четири държави. Имаше своя собствена Конституция и извършваше дейност в петдесет и четири страни. Беше в състояние да пренася лекарства и консумативи по целия свят без митнически проверки и политическа намеса. Притежаваше дори статут на наблюдател в ООН, като издаваше свои собствени паспорти, регистрационни номера на коли, пощенски марки и монети. Не беше точно държава, защото нямаше граждани и граници, които да защитава; по-скоро, беше суверенен субект. Всичките му усилия бяха насочени към подпомагане на болните и опазване на доброто име и наследството му, което членовете му бранеха с особена стръв.