Малтийска следа

Той не вярваше на очите си. Това беше невероятно, още повече че информацията идваше отвътре, от самия Ватикан, събирана от Ведомството. Направо от Курията.

Думата „курия“ означава „двор“, в смисъл на монархическа институция. Основните й департаменти са Държавният секретариат, девет конгрегации, три трибунала, пет съвета и единайсет служби и комисии. Заедно те образуват административния апарат на Светия престол, онази машина, облечена във власт, която осъществява единното и централизирано ръководство на държавата. Без нея Църквата не би могла да функционира. Папите обичаха колкото да се оплакват от Курията, толкова и да измислят различни подобрения по нея.

Но тя си оставаше все същата. Сега се управляваше в съответствие с Апостолическата конституция Pastor Bonus, издадена от папа Йоан Павел II през 1988 г., впоследствие ревизирана от Франциск I.

Сервитьорът пристигна с яхнията от заек, сипана в дебелостенна пръстена паница, към която имаше кошничка с прясно изпечен хляб и още една чаша вино. Кастор вдиша жадно аромата на ястието, като си припомни начина, по който го приготвяше навремето майка му. Тя прекарваше петъчните вечери в търсене на най-тлъстия заек, който заколваше собственоръчно, после го одираше, разфасоваше и мариноваше месото с червено вино. Двамата с брат му наблюдаваха възхитени приготвянето на храната, застанали на пръсти до кухненския плот.

А пък звуците… Те се бяха запечатали завинаги в съзнанието му. Басовото тиктакане на часовника в кухнята. Мелодичният звън на далечни църковни камбани. Завирането на водата. Пукането на кости.

В събота сутрин къщата осъмваше сред миризмата на чесън, докато яхнията къкреше на огъня. Той знаеше наизуст всички нейни съставки. Доматено пюре, зехтин, захар, дафинов лист, моркови, картофи, грах. Вълшебна смес.

Кастор загреба с лъжицата от ястието пред себе си. Не беше лошо. В този ресторант приготвяха чудесна яхния, но в сравнение с онази на майка му не беше нищо. Липсваха му онези съботи и недели. Преди сиропиталището. Където нямаше яхния. Защото и майка му я нямаше.

Спаня беше прав. Той беше станал лъжец и крадец. Но защо игуменката не бе направила нещо по въпроса? Как бе допуснала това да се случи? Той нито за миг не се съмняваше, че сам Бог се бе намесил, изпращайки го в семинария и към нов живот. Вярата не бе от нещата, на които изцяло би се отдал. Което беше странно за един кардинал. Но той не беше виновен за това. Беше фаталист. Животът му беше низ от съдбовни събития, всяко от които го бе тласнало в определена посока. Дали се бе изложил пред последния папа? Определено. Но защо трябваше да се чувства виновен? Според току-що прочетеното Светият престол гъмжеше от лъжци и мошеници.

Той продължи да се храни.

Римокатолическата църква се ползваше с привилегията да е най-старата непрекъснато съществувала институция на човечеството. Тя бе в състояние да се справи с практически всичко освен с неочакваното — а скоропостижната смърт на един папа определено спадаше към тази категория.

При избора на папи имаше известна цикличност — редуваха се стари с млади. Младият Пий XII, следван от стария Йоан XXIII. Енергичният Павел VI, сменен от грохналия Йоан Павел I. Борбеният като лъв Йоан Павел II и после фигурантът Бенедикт XVI. Една закономерност, която датираше от векове и рядко допускаше изключения. Последният Божи наместник, който сега лежеше в криптата под базиликата „Свети Петър“, беше от старите. Неговото управление беше програмирано да трае кратко, около едно десетилетие, давайки възможност на претендентите за престола да се прегрупират и да трупат подкрепа. Най-дълго служилият папа си оставаше първият. Петър. Според някои източници се бе задържал на престола трийсет и четири, а според други — трийсет и седем години. Никой не знаеше със сигурност. Така че, ако можеше да се вярва на историята, следващият папа би трябвало да бъде по-млад, да се задържи по-дълго и да остави потенциално по-ярка следа.

Той се радваше, че няма да му се наложи да прекъсва естествения цикъл.

Кастор дояде яхнията си, повика сервитьора и поиска още вино. Младежът нямаше представа кого обслужва. Тази анонимност му допадаше. Малцина извън Ватикана бяха чували за него или се интересуваха от съществуването му. А и кой беше той всъщност? Просто един свещенослужител от някаква скала насред Средиземно море, който се бе издигнал високо, за да се срине отново. Слава богу, поне червената шапка не можеха да му вземат. Не и с приятелите, които имаше. Хора, запазили позициите си на власт и влияние, които съвсем скоро щяха да си потърсят водач.

Историята помнеше папи гърци, сирийци, африканци, испанци, французи, германци и холандци. Както и един англичанин, един-единствен поляк, двама миряни и безброй италианци. Папи бяха ставали благородници, бивши роби, селяни и аристократи. Никога досега обаче не бе избиран португалец, ирландец, скандинавец, словак, словенец, чех, унгарец или американец. Нито пък малтиец.