Малтийска следа

— Опитали са се да го взривят през четиресет и първа, но едва са го издраскали. От десетилетия много хора искат да бъде съборен, но италианците не изпитват нужда да заличават историята си. — Гало посочи с ръка обелиска. — Дори когато е пресилено драматична. За тях разрушаването на подобен паметник е признак на слабост и страх, а не на сила.

Той продължаваше да оглежда извисяващата се нагоре конструкция.

— Знаем, че Мусолини е поставил кодекса си вътре — продължи Гало. — Това е ясно казано във вестниците от онова време. Но никой не знае точно къде. Извършено е на церемония в тесен кръг, за която не са оцелели никакви свидетелства. Както виждате, ако не броим самия стълб, на паметника има само един камък с някаква маркировка. Може да се допусне, че кодексът е зад него. Какво ще кажете? Тази мраморна плоча би трябвало да е около пет сантиметра дебела.

— Поне.

Плочата с надпис Opera Ballila Anno X беше с размери приблизително два и половина на метър и нещо. Тежък, солиден мраморен паралелепипед, изваян, за да трае вечно. И досега бе оцелял 80 години. Малоун знаеше какво иска Гало, затова се изкачи върху фундамента и огледа голямата буква X, изсечена в мрамора — цифрата от надписа Anno X, отбелязващ десетгодишнината на фашисткия режим.

— Дали това бележи точното място?

— Ами аз не виждам по-логичен белег.

Гало отвори чантата и извади два тежки чука и електрическо фенерче. Малоун пое единия от чуковете, а Гало грабна другия и се изкачи върху фундамента. Стефани им светеше отдолу с фенерчето.

Малоун се усмихна наум на тази ирония на съдбата. Колко пъти досега беше повреждал обекти от Списъка на световното културно наследство? Твърде много, за да ги преброи — и винаги по случайност. Сега обаче бе дошъл тук, за да унищожи умишлено част от историята.

Той стисна дръжката на чука и замахна. Ударът се стовари право върху цифрата X. Гало нанесе втория удар. Но мраморната плоча не помръдна. Повториха.

— Усетихте ли? — попита Гало. — Като че ли леко поддава. Може би кухината е отзад.

Стефани държеше фенерчето, насочено в десетката, от която радиално бяха започнали да се разпространяват малки пукнатини. Малоун се огледа. Наоколо все още не се виждаше жива душа. Но със сигурност имаше охранителни камери. А досега никой не се бе притекъл в защита на обелиска.

Възобновиха офанзивата. Още няколко удара и мраморът капитулира. Двамата с Гало се дръпнаха назад, за да избегнат падащите отломки и облака прах. Както и очакваха, зад външната облицовка се разкри малка кухина. Той остави чука и зачака прахта да се разнесе. Стефани му подаде фенерчето.

Вътре се виждаше метален цилиндър, дълъг около шейсет сантиметра и петнайсетина в диаметър; върху матовата му повърхност беше гравирано фашо. Гало се пресегна, извади го и го постави върху ръба на фундамента.

— Как ще го отворим? — попита Стефани.

— Направен е от олово и краищата му са запоени — каза Гало. — Би трябвало да можем да счупим шева. Идеята е била един ден запечатаното вътре да може да се извади. Нося чук в чантата.

— Знаете много за тези неща — подметна Малоун.

— Ние отдавна изучаваме Мусолини и фашистите. Надявам се онова, което търсим, да се окаже вътре.

Стефани подаде чука на Гало, който започна леко да почуква единия край на цилиндъра по запоения шев.

— Използвали са нарочно мек метал и съвсем малко калай — каза Гало. — Важното е било контейнерът да запази херметичността си.

Дъното поддаде и Малоун освети с фенерчето вътрешността на цилиндъра, където имаше нещо, навито на руло. Гало го издърпа навън. Не беше хартия. А нещо по-твърдо. И дебело. Пергамент.

Гало разви листа. Едната му страна беше изписана на ръка с черен туш. Най-горе се четяха думите Codex Fori Mussolini. Но вниманието им привлече онова, което изпадна, докато Гало развиваше документа.

Друг лист. По-тънък, пожълтял и крехък. Хартия.

35

Люк висеше във въздуха, уловен за китките и глезените от двамата си похитители. Главата му се люлееше безпомощно, беше все още зашеметен. Носеха го към единия от прозорците, очевидно решени да го метнат през стъклото. В този момент през отворената врата видя Лора, която нахълта в стаята и се нахвърли върху десния похитител, който пусна ръката и крака му, за да насочи вниманието си към нея. Люк мигновено се измъкна от хватката на другия мъж, падна на пода и го подкоси с един ритник през глезените. После го сграбчи с дясната си ръка отзад през шията, като продължи да притиска гръкляна му, докато мъжът изгуби съзнание. В това време Лора вече беше обезвредила своя опонент, който лежеше неподвижно на пода.

— Кои бяха тия идиоти? — попита задъхан той.

— Нямам представа. Но са дошли право тук, в тайна квартира на Ведомството, което значи, че познават работата на Спаня.

— А къде е той?

— В друга тайна квартира, недалече от тук. Той и шефът ми ме отведоха там преди малко, когато излязохме.