Малтийска следа

Най-добре да изчака събитията да се развият от само себе си. И да се възползва от добрия си късмет.

37

Кастор Гало не бе помръднал.

Нито пък Чатърджи, проснат на няколко метра от него.

Откакто мъжът си тръгна, никой друг не се бе приближавал през тунела. Ако не се броеше плискането на вълните отвън, последният звук, който бе чул, беше отдалечаващото се бучене на двигателите на моторницата. Никога през живота си не бе виждал да се стреля по жив човек. А днес двама души бяха загинали пред очите му от куршуми.

Към умората му се прибавяше и усещане за безнадеждност. Той трепереше, с всяка пора на тялото си излъчваше страх като ранено животно. Беше изпаднал в шок. Трябваше да се вземе в ръце. Но съзнанието за случилото се не допринасяше с нищо за облекчаване на дълбокото отчаяние, което го бе обхванало. Срам го бе от самия себе си.

Слава богу, наоколо нямаше никой, който да види слабостта му. От която не биваше да проявява и следа в предстоящите дни.

Църквата беше наранена и хвърлена в хаос. Китай и Русия се отдалечаваха все повече от нейната орбита. Европейците не ходеха на неделна служба. В Централна и Южна Америка здравата й някога хватка беше отслабнала. А в Северна беше най-зле. Покварени свещеници и епископи бяха нанесли неизмерими вреди. Хората напускаха масово. Малцина се записваха да учат за свещеници. Католиците все по-малко се интересуваха от религията. Традиционалистите бяха подмамили много от вярващите при себе си, докато младите бяха като цяло лишени от илюзии. Образованите миряни, изглежда, нямаха никакво желание да повтарят наизуст катехизиса и да пренебрегват ужасния въпрос: защо.

Назрял бе моментът за човек на действието. Който да познава законите и наследството на Църквата, да уважава традицията и да вярва, че истината се намира във Ватикана и не е нужно да бъде насаждана насила. Римокатолическата църква беше най-великата династия в историята на човечеството. Но мекушави папи и неспособност за мислене я бяха отклонили от пътя. На това трябваше да се сложи край.

Той възнамеряваше да се обърне към Кардиналската колегия. Не към всички кардинали, но имаше някои предвид. Такива, които бяха в състояние да упражнят влияние и да увлекат след себе си останалите, за да събере гласовете, които му бяха нужни за папския престол. Беше си въобразил, че притежанието на Константиновия дар ще му свърши работа за целта, но Спаня току-що му бе предложил нещо по-добро. То се намираше на флашката, която Чатърджи му бе показал.

Гало овладя емоциите си и запълзя напред по грапавия камък, като се молеше флашката да е още у него. Чатърджи беше паднал на лявата си страна и той претърколи трупа, преди да претърси джобовете. Флашката беше там. Слава богу. Неговото спасение. Стига да беше истинска.

Жалко за Чатърджи. Човекът се бе опитал да помогне, макар че Гало си задаваше въпроса какво ли щеше да му поиска Спаня насреща. Едва ли нещо толкова просто, както Чатърджи му го бе представил. Да запази службата си? Кардиналска тиара? Сигурно залогът беше по-висок.

И ето ти сега. Убийци. Мъже, които хладнокръвно застрелваха други без угризения. Но кои бяха те? Защо не застреляха и него? Ако в Гало все още бе останало някакво подобие на вяра, трябваше сега да падне на колене и да каже една молитва на благодарност, като поиска и Божието напътствие. Но той много отдавна бе загубил вярата си в съществуването на някаква милостива всемогъща сила, която наблюдава земните дела с благоволението на любящ баща. Това беше мит, част от религията, създадена и организирана от човека и просъществувала благодарение на човека вече две хиляди години.

Спаня беше прав в едно. Веднъж заключени в Сикстинската капела, където никой да не може да иска помощ отвън, кардиналите трябваше да бъдат подложени на натиск. Но всяко нещо по реда си. Първо да се махне оттук.

Той се изправи и тръгна опипом през тъмния тунел. Дайсата беше завързана за една скала, сякаш го очакваше. Но дали не беше капан, начин да го подмамят обратно във водата?

Той отхвърли тази мисъл като параноя. Ако онези мъже, които и да бяха те, го искаха мъртъв, щяха да го застрелят заедно с Чатърджи.

Той скочи в лодката и развърза въжето. Три дръпвания на въжето и двигателят запали. За последен път бе управлявал лодка като дете заедно с баща си. Гало я изкара на заден ход в залива. Бурята беше отслабнала, вятърът беше утихнал, дъждът се бе превърнал в ситен ръмеж. Той обърна лодката с носа напред и пое към открито море. Наоколо не се виждаха никакви други съдове. Въпросът беше: накъде? Можеше да се движи успоредно на южния бряг, да се добере до Валета, след което по най-бързия начин да се махне от острова.

Или пък да се върне по обратния път до къщата на часовникаря. Там щеше да гъмжи от полиция, като се има предвид, че една кола се бе взривила. Гало можеше да помоли за полицейска закрила, позовавайки се на статута си на кардинал. Да настоява за превоз обратно до Рим. Но това би означавало случаят да се разчуе, а точно в момента той не можеше да си позволи около него да се вдига шум.