Малтийска следа

Кастор Гало не знаеше какво да мисли за попълненията в екипа. Но какъв избор имаше? Спаня и Чатърджи бяха мъртви. Слава богу, флашката беше на сигурно място в джоба му. Не бе казал дума за нея и нямаше намерение да я споменава. Тя беше неговият трофей. Но какво ли се бе случило с трупа на Чатърджи? Дали убиецът му се бе върнал да го прибере? И ако да — защо?

Те заобиколиха катедралата и се озоваха на малко площадче пред един от страничните й входове. Паважът беше мокър от дъжда. Въпреки късния час на площада все още тук-там се виждаха хора. По пътя от летището Полукс се бе свързал по телефона с фондацията, която стопанисваше катедралата, за да ги уведоми, че идва. Макар хоспиталиерите вече официално да не бяха собственици на храма, те упражняваха значително влияние върху начина, по който се ползваше. Всъщност това вече не беше точно храм. По-скоро, туристическа атракция. Преди четиресет години нещата бяха изглеждали съвсем различно. Тогава на острова идваха по-малко туристи. Светът тепърва щеше да открива Малта. Той си спомни как с родителите си бе идвал няколко пъти в тази църква и още много пъти, докато живееше в сиропиталището. Тук всичко му беше познато. А защо тогава се чувстваше толкова не на място?

Дървените крила на вратата се разтвориха със скърцане и мъж на средна възраст по джинси им се представи като уредник. Беше блед, с извит нос и очила с дебели рамки; донякъде приличаше на бухал. Косата му беше разрошена, очите уморени — вероятно защото го бяха вдигнали от сън посред нощ.

Полукс пристъпи напред и пое ситуацията в свои ръце.

— Благодаря ви, че се отзовахте в този късен час. Важно е да останем известно време в църквата. Без да бъдем безпокоени.

Уредникът кимна. За Кастор беше странно да види брат си в силна позиция. Досега винаги той бе водил, а Полукс го бе следвал. Но си каза, че Полукс бе оглавил временно рицарите благодарение на него. Каквато и власт да притежаваше брат му, я дължеше на роднинската връзка помежду им. И сега на Кастор му беше неприятно да отстъпи кормилото, макар това да му изглеждаше разумно. Нямаше да спечели нищо, ако се конфронтираше с брат си. Освен това беше любопитен да разбере какво ли биха могли да открият. Но часовникът тиктакаше, конклавът щеше да започне след по-малко от десет часа. Всеки кардинал, който искаше да вземе участие в гласуването, трябваше да бъде в дом „Санта Марта“ не по-късно от десет сутринта. След това вратите се затваряха.

Той последва групата във вътрешността на катедралата. Освен широкия четириъгълен кораб имаше и два по-тесни странични, отделени с колони, които поддържаха оребрен сводест таван. На равни разстояния в страничните кораби имаше богато украсени параклиси. Въздухът тук беше значително по-хладен, отколкото отвън. Пищни каменни фризове и мраморни орнаменти във формата на листа и цветове, ангели и триумфални символи покриваха всеки квадратен сантиметър от стените, пода и тавана. Скрити лампи с дискретна кехлибарена светлина хвърляха отблясъци и причудливи сенки по мраморните стени. Близо петстотин години на непрестанно доизпипване, доукрасяване и полиране бяха произвели истински шедьовър на архитектурата.

— Оставям ви насаме — каза уредникът.

Полукс го спря с жест.

— Моля ви, недейте. Нужна ни е помощта ви.

Малоун бе посещавал базиликата „Свети Петър“ в Рим, църквата „Спасителят на разлята кръв“ в Санкт Петербург и Уестминстърското абатство в Лондон.

Нито една от тях не беше в категорията на този храм. Толкова много неща атакуваха зрението му от всички посоки, че усещането беше потресаващо — невероятна комбинация от помпозност, изкуство, религия и архитектура в дръзка смесица от стилове, които въпреки това се допълваха безпроблемно.

Той попита за произхода й.

— През първите десетилетия интериорът е бил доста скромен — каза уредникът. — След това, през шейсетте години на седемнайсети век, Великите магистри разпоредили мащабно преустройство, с което да засенчи храмовете в Рим. За отговорник бил поставен Матия Прети; той е създал практически всичко, което виждаме наоколо.

Същото име, което Гало бе споменал в самолета на идване.

— Това е може би най-величественият паметник на бароковата архитектура в света — добави мъжът. — Слава богу, преживяла е бомбардировките през Втората световна война.

— Искаме да ви покажем нещо — каза Полукс Гало на уредника и му подаде изписания на машина лист хартия.

Там, където маслото среща камъка, смъртта е краят на един тъмен затвор. Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони. HZPDRSQX.

— Определено е загадка — каза уредникът. — Една част е ясна обаче. Първите пет думи.