Малтийска следа

И той посочи с ръка нагоре. Малоун погледна към шедьовъра на Прети. Таванът се състоеше от шест обособени свода, всичките разделени на по три сегмента, по един за осемнайсетте епизода от житието на светеца. Изписаните фигури приличаха повече на триизмерни статуи, отколкото на плоски изображения, като оформяха помежду си плавно повествование, превръщащо някога безличния таван в нещо наистина изумително.

— Масло, нанесено върху камък.

Докато уредникът обясняваше за тавана и се опитваше да разчете посланието на листа, Малоун насочи вниманието си към пода. Също единствен по рода си. Състоеше се от стотици надгробни плочи, всяка от тях уникат, инкрустирани с изящни надписи или изображения от цветен мрамор и подредени в плътни редици и колони, надлъж и нашир, от стена до стена. Всеки квадратен сантиметър от пода беше надгробна плоча; гледката беше невероятна. В далечния край, пред олтара, имаше няколко реда столове за богомолци.

Всичко останало беше открито.

Той обърна внимание на оригиналната иконография от многоцветни мозайки, изобразяващи победата, славата и смъртта. Особено популярни изглеждаха скелетите и черепите и той знаеше защо. Едните символизираха края на земния път; другите — началото на вечния живот. Изобилстваха и ангели, надуващи тръби или държащи лаврови венчета; имаше и гербове, и кръстосани оръжия, и батални сцени, вероятно възпроизвеждащи подвизите на погребания отдолу. Войнственият героичен тон на всичко това отразяваше бурните времена, в които бяха живели тези мъже. В голямата си част епитафиите, написани на латински или на родния език на покойника, звучаха приповдигнато и помпозно. Той забеляза надписи на френски, испански, италиански и немски. Всичките имаха общи черти, но и елементи, които ги отличаваха. Нямаше две еднакви плочи, но всички по някакъв начин си приличаха.

— Има връзка — обади се уредникът — и със следващото изречение от текста: „Смъртта е краят на един тъмен затвор“. Нека ви покажа. — По-възрастният мъж направи няколко крачки и се спря при един от гробовете. — Ето тук.

Те застанаха пред една особено пищна надгробна плоча, в центъра на която беше инкрустиран покрит със саван скелет на фона на желязна решетка. Над решетката се извиваше арка, стъпила върху две колони; макар и двуизмерно, изображението сякаш оживяваше от умело изпълнената оптическа измама. Малоун прочете епитафията; името на рицаря беше Феличе де Ландо, а датата на смъртта — 3 март 1726 г. Върху арката над скелета имаше надпис на италиански език.

La morte e fin d una prigione oscura. Смъртта е краят на един тъмен затвор.

Съвпадение? Едва ли.

Кастор винаги бе харесвал пода на катедралата. Никъде другаде по света не можеше да се види подобно нещо. А и тези плочи не бяха кенотафи. Бяха си истински гробове, с кости вътре. Колкото по-знатен бил даден рицар, толкова по-близо бил погребван до олтара. С френското нашествие през 1798-а обаче погребенията били преустановени. След тази дата за рицарски гробове били заделяни далеч по-малко престижни места извън града. С идването на британците през 1815 г. практиката била възобновена само за да прекъсне веднъж завинаги през 1869 г. Той знаеше всичко това благодарение на монахините. Децата от сиропиталището редовно биваха изпращани на работа в катедралата, като той и Полукс не бяха изключение. Той бе обследвал всяко ъгълче, като особено го бе заинтригувал подът. Мозайка от спомени, натежала от думи на утеха, поучения и възхвала. Някои от надписите бяха твърде преувеличени, наистина, но хорската памет се нуждаеше от нещо, за да се възпроизвежда, иначе загиваше.

Римокатолическата църква беше идеалният пример. Както и собственият му живот. На погребението на родителите му бяха дошли само няколко приятели. Гробът им не беше белязан дори с най-прост камък. От съществуването им не бе останало нищо видимо, ако не се брояха двамата им синове. Единият от които скоро можеше да стане папа.

До момента два реда от посланието бяха дешифрирани. Едно нещо изглеждаше несъмнено. Намираха се на правилното място.

Малоун се опитваше да се постави на мястото на приора, който, съзнавайки, че заливът се изпълва с френски кораби, бе успял да се справи със задачата. На това му се викаше работа под напрежение. Той заговори:

— Допускам, че след като членовете на Тайното братство са били активни по време на френското нашествие, а всички рицари са били разквартирувани тук, в Малта, възможните скривалища, които са имали преди това, са се намирали на острова.

Полукс кимна.

— Разумно допускане. Рицарите са се опитвали да вместят всичко в рамките на острова. Тук е било тяхното царство.