Малтийска следа

Малоун беше единствено дете. Баща му бе починал, когато Котън беше на десет, и той бе свикнал да се осланя на майка си. Добра жена. Все още живееше в Централна Джорджия. Тя също нямаше братя и сестри, така че с него родът Малоун прекъсваше. Поне по кръвна линия. Синът му Гари, също единствено дете, се водеше изцяло негов освен генетично — продукт на кратка афера, която жена му бе имала преди седемнайсет години. Двамата бяха решили да погребат демоните от миналото, но той щеше да излъже, ако кажеше, че перспективата за края на рода Малоун му е безразлична.

— Брат ми и аз сме излезли от една утроба — каза Гало. — Физически сме идентични, макар че аз полагах големи усилия да променя външния си вид, за да не ме свързват с него. Но като мислене сме различни като деня и нощта. Винаги съм се опитвал да водя свой живот, да страня от общественото внимание, да не си навличам неприятности. Да бъда полезен, а не досаден. Както ви казах, не съм молил да ме изберат на този пост. Поех го по необходимост, за да овладея една твърде неприятна ситуация. Когато имаме нов папа, рицарите ще се съберат и ще изберат нов Велик магистър.

— Вас?

— Постът се полага на друг. Бях пределно ясен, когато приех да го заема временно.

— Все още не виждам какво цели брат ви, предизвиквайки хоспиталиерите. Струва ми се, че насила се опитва да си навлече неприятности.

— Той вирее само в конфликтна среда. Издирва Ностра Тринита, защото по някаква причина си е въобразил, че ще го направи папа.

— А така ли е?

— Не виждам как, но той е убеден… брат ми вечно е убеден в нещо.

Гало отново затвори очи и се облегна назад в креслото. През прозорците на самолета се виждаше мрак, а осветлението в салона беше намалено. Монотонното бръмчене на двигателите действаше приспивно и успокояващо.

Щяха да кацнат след повече от час. Малко почивка би им дошла добре. Макар Малоун да предпочиташе отговори.

39

Люк беше застанал на пистата и се взираше в нощното небе. Лора и кардинал Гало бяха влезли в малкото здание на терминала. Тримата бяха изминали с колата краткото разстояние от залива Сейнт Томас до основното летище на Малта. Гало не се бе противил да тръгне с тях и Люк разбра защо, след като чу разказа му за премеждията в морето. Той най-после успя да се свърже със Стефани по телефона и научи за случилото се в Италия. Лора се обади на шефа си и в Синята пещера, която Гало им бе описал, бяха изпратени хора, за да открият група на Чатърджи. А сега самолетът с Котън Малоун и брата близнак на кардинала се готвеше за кацане.

Слава богу поне, че Стефани беше останала в Рим. Точно сега той нямаше никакво желание да се виждат лице в лице. Не се бе справил добре. Бяха го изпратили на разузнавателна мисия, а той я бе превърнал в игра на войници. А сега на всичко отгоре Малоун идваше да разчиства след него. Всъщност Люк го харесваше. Нещо повече: уважаваше го. Но Малоун беше пенсионер, а това беше неговата — на Люк — мисия. Той беше оплескал работата и сега негова бе задачата да я оправи, и то без помощта на някакъв бивш агент от разузнаването и настоящ антиквар.

Но нищо не зависеше от него. Стефани му бе наредила да слуша за всичко Малоун, а обясненията щели да почакат. Чудесно. Нямаше търпение.

Наближаваше два през нощта и главният терминал на международното летище беше тих като гробище. Никакъв рев на двигатели не смущаваше нощната тишина. Той беше застанал до терминала за частните самолети; вдясно от него имаше няколко такива. Един до друг, всеки струващ десетки милиони долари. Откъм север се задаваха примигващи светлинки, които се увеличаваха и слизаха надолу. Поредната скъпа играчка допря пистата и плавно допълзя до другите. Отстрани имаше надпис „Министерство на правосъдието“. Докато двигателите още се въртяха, на отворената вратичка се появиха две мъжки фигури. Първо Малоун, а мъжът след него вероятно беше Полукс Гало. Със същата височина и физика като кардинала, но с различна прическа и брада. Когато се приближиха, Люк видя и приликата в лицата. Малоун се здрависа с него, после го представи на другия:

— Люк е действащ агент от отряд „Магелан“. Той ръководи мисията.

— Не знам такова нещо — възрази Люк.

— А какво ти бях казвал за работата на терен?

Той се усмихна, припомняйки си съвета, който бе получил при първата им съвместна задача. Можеш да правиш всичко, което поискаш, стига да свършиш работата.

— Така че забрави какво ти е казала Стефани — каза Малоун. — Това не е моят филм. Аз съм в поддържаща роля. Къде е кардиналът?

Люк се почувства по-добре след този вот на доверие. Още една причина да харесва Малоун. Беше прям във всичко. Люк посочи с ръка и тримата влязоха в бетонната сграда. Братята се поздравиха с топлината на два алигатора. Без здрависване. Без прегръдка. Дори без усмивка на любезност. Подобна отчужденост беше необяснима за Люк, особено като си помислеше колко близки чувстваше собствените си братя и сестри.

— Е, доволен ли си от себе си? — попита студено Полукс Гало.