Матю Райли Турнирът

По-нататък, до един от затворените прозорци отдясно, видях тялото на кардинал Кардоза. Лежеше по гръб, също неподвижно. Изобщо не ми пукаше за кардинала. Интересуваше ме единствено любимият ми учител.

Отпуснах се на пода до господин Аскам и сложих главата му в скута си.

Той изстена. Сърцето ми подскочи. Не беше мъртъв...

Чу се глух удар.

Голямата входна врата се затръшна зад мен и помещението потъна в още по-плътен сумрак.

Откъм вратата някой изсумтя.

Обърнах се...

... тревогата, която ме бе накарала да се втурна към посолството, се превърна в ужас, когато видях стоящата до затворената врата фигура. Мръсното тяло беше прегърбено като на маймуна, заешката устна потрепваше, безумните очи бяха неестествено широко отворени.

Това беше безумецът, който бе всявал ужас сред простолюдието на Константинопол преди пристигането ни, същата прокълната душа, която двамата с учителя ми бяхме видели в тъмницата на султана в нощта на банкета — само че сега той бе пуснат на свобода от хората на царицата, за да изпълни замисъла й и да убие кардинал Кардоза по възможно най-ужасния начин като отмъщение за изнудването и унизяването на любовника й Дарий.

Безумецът изгрухтя отново като свиня. Главата му беше плешива, кожата груба и кафява като на човек,

трудил се дълго в кожарска работилница. Държеше две окървавени оръжия — ръждив ятаган като онези на стражите в тъмницата и една от късите извити саби на Латиф.

Изправих се много бавно, като човек, озовал се пред диво животно, и се огледах за някакъв начин да се измъкна. Внезапно вниманието ми бе отклонено от болезнен стон, идващ откъм кардинал Кардоза.

Досега не бях успяла да зърна лицето му, но сега го видях - кожата на челюстта на кардинала беше жестоко одрана, оголвайки месо, зъби и кост. Смайващо количество кръв беше оплискало раменете на робата му. Безумецът бе започнал да обезобразява кардинала, докато жертвата му е била все още жива. Учителят ми и Латиф явно го бяха прекъснали.

С усилие успях да преглътна, за да не повърна.

И тогава безумецът тръгна към мен.

Единственият път за бягство бе вратата към малкия параклис на посолството.

Хвърлих се през нея и той ме подгони. Стъпките му отекваха зад мен.

Втурнах се в малкия параклис. Няколко пейки бяха наредени от двете страни на централна пътека, водеща към малък издигнат олтар.

Метнах се отчаяно през най-близката пейка и се претърколих под онази пред нея, за да се скрия от нападателя си.

Туп. Дървената пейка над мен се разклати, когато той се озова върху нея. В далечината чух стражите да блъскат безпомощно по затворената врата на посолството.

Като обезумяла изпълзях на четири крака под следващата пейка и се блъснах в някаква подставка за ко-леничене. В следващия миг преследвачът ми се озова пред мен и замахна свирепо с ятагана, но успях да се извъртя и острието се заби в следващата поставка.

Докато той се мъчеше да освободи оръжието си, аз се плъзнах под следващите гри пейки, изправих се, прескочих първата пейка и паднах тромаво пред олтара...

... и в същия миг някой ме сграбчи отзад за врата и ме стовари върху олтара.

Проснах се по гръб и се озовах пред жълтите очи на безумното създание. Безумецът пъшкаше като животно, под отвратителната му заешка устна се виждаха безформени зъби и обезобразени венци.

Беше зарязал ятагана, но все още държеше сабята на Латиф и сега, докато я държеше над гърлото ми, започна да се смее с груб идиотски смях.

С мен беше свършено. Какво можеше да направи едно дете срещу някой много по-едър и силен от него?

И тогава ме осени.

Замахнах с изпънати пръсти и ги забих в лявото му око, засягайки и дясното, но странично. Ударът беше достатъчен, за да накара безумеца да изреве от болка, да отстъпи назад и да посегне към очите си. Това ми даде необходимия миг да се претърколя от олтара...

... но той в последния момент посегна и ме сграбчи за ръката.

Не!

Демонът ме просна отново върху олтара, притисна ме с едната си ръка и вдигна сабята с другата. Слюнката му покапа по лицето ми, докато се взираше в очите ми с ужасната си безумна усмивка. После той замахна...

о „елата, която прониза

Първо чух звука.

Не чувах нищо освен сабственото блъскане на сърцето в ГЛавата ми.

Виждах всичко съвсем ясно. Виждах учителя си пред мен. отпуснат на коляно при входа в края на пътеката, как се опитва да постави втора стрела на тетивата; виждах дори кожения пръстен за стрелба на десния му показалец. Различавах и сянката на безумеца, надигаща се зад мен и летяща по пейките, покрай които минавах - и някъде дълбоко в себе си знаех, че това може да свърши само по един от два начина - или учителят ми ще успее да опъне лъка и да стреля, или безумецът ще ме настигне, ще ме посече и ще сложи край на късия ми живот.

-Бес! Залегни!

В паниката умът ми едва регистрира командата, но въпреки това я изпълних.

Метнах се напред върху килима на пътеката и в последния миг видях как учителят ми вдига лъка с идеално поставената стрела и с изключително напрегната физиономия пуска тетивата.