Мечти за земята и небето

Сега си представете, че на съд, напълнен веднъж завинаги с пари на подходяща течност, едната половина е черна и се нагрява моментално от Слънцето, а другата — блестяща, сребърна. Когато той е обърнат към Слънцето с черната си половина, температурата и еластичността на парите достигат най-високата си стойност, а когато е обърнат към Слънцето със светлата си половина — най-ниската. Оттук става ясно, че ако съдът се върти (което може да става и по инерция), като се обръща към Слънцето ту с тъмната си, ту с блестящата си половина, стените на съда започват да се сближават и отдалечават с известна сила, която именно и използуват жителите на астероида с помощта на несложни приспособления. Така те превръщат 1/3 от слънчевата енергия в механична. Това е най-простата система, но те имат и много други, за които не се наемам да ви разкажа.

Когато се използува един квадратен метър слънчева повърхност на разстояние, два пъти по-голямо от разстоянието между Земята и Слънцето (както е на нашата малка планета), получава се работа, равна на 1/3 конска сила, т.е. работа за трима добри работници.

Тези двигатели, като работят вечно, навсякъде и на всякаква височина, не се нуждаят от нищо друго освен от Слънцето. Жителите на астероидите имат всевъзможни устройства и приспособления за тях; те следват местните жители като покорни животни, винаги предлагат услугите си и никога не се изморяват.

Ето такива мотори привеждат в движение многоетажните влакове.

Броят на влаковете, или етажите, не е голям — около 10, но разликата в скоростите им е много по-голяма, отколкото при предишния астероид — 36 метра. Много е трудно да се попадне от един влак в друг без помощта на специалните приспособления. Приспособлението е следното; на всеки влак и на самата планета има релси с леки колички на разни места. Отначало, докато не е скачена, количката заедно с релсите стои или се движи като предмета, върху който се намира, но достатъчно е само да се създаде леко триене между нея и движещия се до нея влак и тя започва да се движи наравно с последния. Така аз влизам в първата неподвижна количка и я съединявам чрез леко триене (с помощта на натиск) с първия влак; след няколко минути вече летя заедно с него със скорост 128 километра в час. След това от количката преминавам в съединения с нея влак и я откачвам от него; тя спира, след като измине известно разстояние. От първия влак спокойно преминавам в относително неподвижна количка от другия етаж, съединявам я чрез триене (посредством натиск) с друг влак, получавам неговата удвоена скорост и по такъв начин се издигам все по-нагоре и по-нагоре е все по-голяма и по-голяма скорост, докато вече в последния влак тя уравновесява силата на тежестта.

Тогава вече безпрепятствено се насочвам към едни или други части на пръстена на хиляди версти височина, както става в среда, свободна от тежест.

Всичките 10 влака (в движение) тежат четири пъти по-малко, отколкото един от тях, поставен на Земята.

34. На пръстените на астероидите30. Ще опиша и това, което съм наблюдавал много пъти на пръстена, но за което още не съм разказвал; това е по-точно разглеждане на явленията в среда, където привидно няма тежест; за пръв път на пръстените наблюдавах тези явления с всичките им подробности.

Ето ме във великолепен дворец, заобиколен с всички мои скъпи приятели, които ми предлагат да извърша различни опити. Те ме слагат в средата на залата в абсолютно неподвижно положение. Не мислете, че това е лесно; напротив, това е така трудно, както е трудно при вас да се постави в равновесие стол на два крака или бастун надолу със заострения му край. Те положиха много усилия, употребявайки различни хитри прийоми, за да постигнат моето пълно физическо спокойствие. Не си спомням в среда без тежест да съм бил някога така абсолютно неподвижен: вечно нанякъде пълзиш, а спре ли те някаква преграда, отскочиш като топка и пак същото, но в друга посока; ако си привързан, движенията ти, макар и ограничени, са пак неизбежни: люлееш се като плувка на въдица. И тъй, осигурили равновесието ми, те ме молят да се насоча към тях. Започвам усърдно да движа краката си, да размахвам ръцете си, но ни най-малко не се приближавам до целта. Това ме ядосва и аз ту се сърдя, ту стигам да отчаяние, но не се придвижвам нито една педя. Най-после, като виждам, че усилията ми не довеждат до нищо, укротявам крайниците си и се отказвам да продължа опита.

Моите „земляци“ вероятно биха се посмели над положението ми и биха ме помъчили някой и друг час, като се скрият и ме оставят сам на произвола на съдбата, но този път ме заобикаляха други същества — веднага ме спасиха от бедата и ми предложиха друг опит.

— Подхвърлете ни — казаха те — някакъв предмет, да речем бастуна, който е в ръцете ви.

Веднага запращам бастуна, но забелязвам, че вече не съм в средата на залата, че тя се приближава към мен с едната си стена; движението ми е противоположно на движението на бастуна и завършва след минута с лек удар в стената.