Меден месец

— Да, предполагам, че няма да е трудно да се продаде. Но нищо не ме принуждава да бързам. — След кратка пауза тя продължи: — Именно затова най-много исках да поговоря с теб. Първо, искам да се чувстваш свободна да използваш този дом, докато желаеш. Зная, че това би искал Конър.

— Това е изключително мило от твоя страна — призна Нора. — Но не е необходимо. Ще се справя сама.

— Помолих Марк да поеме всички разходи по поддържането на имота. Поне това ние двамата можем да сторим. Но искам от теб, Нора, да запазиш мебелите и вещите. Нали именно заради тях си се запознала с Конър.

Нора се усмихна. От всяка дума струеше чувството за вина, загнездило се в сърцето на Елизабет. Първоначално тя се опасяваше да не би годеницата на брат й да предяви претенции към наследството му. Но ето че Елизабет бе променила мнението си за Нора и щедрият й жест бе нейният начин да признае, че е сгрешила. Което всъщност си бе точно така. Или поне в чисто финансов смисъл.

Защото вече получих наследството си.

Те стояха пред фасадата на голямата къща и продължаваха да разговарят, докато Елизабет внезапно се досети, че времето е напреднало доста. Оставаха само три часа до обратния й полет за Калифорния.

— По-добре да вървя — рече тя. — Това бе най-тъжният ден в живота ми, Нора.

Нора кимна разбиращо:

— Да, също и за мен. Моля те, нека да поддържаме връзка.

Елизабет се сбогува с нея, дори я прегърна, след което се насочи към таксито, очакващо я на алеята за коли. Нора я проследи с поглед, изправена, сплела ръце пред гърдите си. Но зад сериозната фасада сърцето й биеше ускорено от възбудата. Беше успяла! Във всичко! И с убийството. И с парите.

Нора се завъртя на скъпите си обувки — модел на „Маноло“ — и се насочи обратно към къщата. Но само след две крачки се спря. Стори й се, че чу нещо. Някакъв шум откъм храстите и живия плет. Нещо като прищракване.

Погледна към живия плет и се заслуша… но не чу нищо повече.

Може да е била някаква птица, реши тя.

Но когато й оставаше само една крачка до прага на външната врата, един цифров „Никон Dl-X“ щракна последните няколко кадъра иззад клоните на рододендрона.

Щрак. Щрак. Щрак.

Очевидно Нора Синклер не бе единствената, която бе скроила мащабен план.

Втора част Застрахователният агент

25.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, момчето ми.

Баща ми много обичаше да ми повтаря това, когато бях малък. Разбира се, той обичаше също да ми повтаря още много други неща: да изхвърлям боклука, да събирам опадалите в градината листа, да почиствам снега, да не се прегърбвам, а да ходя изправен. Но всичките тези нареждания по своята значимост въобще не можеха да се сравняват с първия му съвет.

Звучи толкова просто. Да, но както ме научи животът — също толкова вярно.

Сега се намирах в офиса си, с който наскоро се бях сдобил. Приличаше по-скоро на някое от онези килерчета, в които чистачките държат метлите и кофите си. Тази дупка бе толкова тясна, че дори Худини би се оплаквал. Подредих върху капака на лаптопа си снимките, които бях направил с цифровия си фотоапарат. Разгледах ги внимателно, една по една. Нора Синклер, облечена в елегантно черно от главата до петите. Нора край църквата „Сейнт Мери“. На гробището „Слийпи Холоу“. Обратно в дома на Конър Браун. На последните снимки тя разговаряше на стъпалата пред къщата със сестрата на починалия — Елизабет. Елизабет бе висока, руса и приличаше на плувкиня от Калифорния. Докато Нора бе брюнетка, не толкова висока, но много по-красива. И двете изглеждаха зашеметяващо, макар и в траурно облекло. Като че ли си поплакаха, след което се прегърнаха.

Но какво точно търсех аз?

Не знаех, но колкото повече се взирах в тези снимки, толкова по-отчетливо отекваха в главата ми думите на баща ми: Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Посегнах към телефона и набрах номера на шефа. По пряката линия. Само след две позвънявания…

— Сюзън — припряно заяви тя. Без „Ало“, без фамилно име. Само едно Сюзън.

— Аз съм. Здравей. Моля за цялото ти внимание — заявих аз. — И така, как ти прозвуча?

— Като някой, който се опитва да ми пробута застраховка.

— А не като типичен нюйоркчанин?

— Искаш да кажеш прекалено нахакано? Не.

— Добре.

— Но по-добре поговори още малко, за да съм по-сигурна — добави тя.

Замислих се за секунда.

— Окей, та значи един мъж хвърлил топа и се възнесъл на небето — започнах аз със същата интонация, която поне на мен ми звучеше като на истински нюйоркчанин. — Кажи ми да спра, ако вече си чувала този виц.

— Чувала съм го.

— Не, не си. Повярвай ми, ще те разсмее.

— Е, предполагам, че винаги има първи път.