Меден месец

Тук е редно да добавя — ако вече не е очевидно, — че шефът и аз отдавна сме се разбрали как да й докладвам. Разбира се, някои мъже никак не обичат да се отчитат пред жени. Помня, че когато Сюзън пое ръководството на отдела, четирима или петима от колегите се опитаха да й създават главоболия още от първия ден.

Ето защо още на следващия ден тя ги уволни. Не се шегувам. Такава си е Сюзън.

— И така, когато този приятел се озовал пред портите на Рая, веднага видял две табели — започнах аз. — На първата пишело: „Мъже, командировани от жените си“. Нашият герой погледнал в тази посока и видял опашка от мъже, дълга двадесетина километра.

— Естествено.

— Без коментар, моля. И така той се извърнал към втората табела. На нея се четяло: „Мъже, които не са командировани от жените си“. И ето ти чудо — в тази посока се мотаел само един тип. Нашият полека тръгнал към него. „Кажи ми, попитал го, защо си застанал тук?“ А онзи го изгледал и му рекъл: „Не знам, но моята жена ми каза да дойда“.

Сега вече млъкнах и наистина след секунди чух приглушен смях от другия край на линията.

— Ето, казах ли ти? Дори Летерман13 не може да се сравнява с мен.

— Звучи донякъде забавно — призна Сюзън. — Но все още не си отчел работата си за деня.

Засмях се.

— Това вече наистина е забавно, като се има предвид, че дори не влиза в преките ми задължения за деня.

— Усещам ли някаква нервност в тона ти?

— По-скоро някакво вълнение.

— Защо? Ти си истински спец в тези неща. Имаш талант за… — Сюзън спря насред фразата. — О, сетих се! Всичко е, защото тя е жена, нали?

— Само искам да кажа, че всичко май ще се окаже по-различно, отколкото предполагах.

— Не се тревожи. Ще се справиш. Няма значение коя е Нора Синклер или какво възнамерява да извърши; ти си оставаш най-добрият в нашата професия — увери ме тя. — И така, кога ще бъде великото запознанство?

— Утре.

— Добре. Даже чудесно. Дръж ме в течение.

— Ще се постарая — рекох. — О, Сюзън?

— Да?

— Оценявам твоя вот на доверие.

— Брей!

— Какво?

— Не съм свикнала да се проявяваш като много покорен.

— Опитвам се. Бог ми е свидетел, че се опитвам.

— Зная това — рече тя. — Успех.

26.

Психиатричната клиника „Пайн Удс“, на бюджетна издръжка от щата Ню Йорк, се намираше в Лафайетвил — приблизително на час и половина път с кола на север от Уестчестър. Освен ако не сте на мястото на Нора зад волана на нейния чисто нов спортен мерцедес. Като взимаше ловко завоите и натискаше педала за газта по правите участъци през горите на Таконик парк със сто и тридесет километра в час, тя скъси с петнайсет минути времето за пътуване до усамотената клиника.

Нора лесно намери място на паркинга, натисна педала за спирачките, изключи двигателя и протегна ръка към бутона за вдигане на покрива. Безупречно. Огледа се в огледалото за обратно виждане и пооправи косата си, разрошена от насрещния вятър по пътя. Гримът й не се нуждаеше от корекции. А и тя почти не се гримираше. После, кой знае защо, мислите й отново се насочиха към сестрата на Конър — онази ледена блондинка. Нещо я притесняваше, когато си спомняше за Елизабет. Може би защото между тях не съществуваше никаква близост.

Нора сви рамене и пропъди неясната тревога. Заключи вратата на колата, въпреки че се намираше в безопасна местност. Днес беше с джинси и семпла бяла блуза с копчета отпред. В едната си ръка носеше книжната чантичка, която й бяха дали в книжарницата. Докато приближаваше към входа на главната сграда с червенеещи се отдалеч едри тухли, не видя жива душа наоколо.

Благодарение на редовните си ежемесечни посещения през последните четиринадесет години тя отлично познаваше разположението вътре в сградата.

Първо бе длъжна да премине през задължителната проверка на гишето до входа. Показа личната си карта със снимка и получи пропуск за посещение в клиниката.

След това се отправи към асансьорите, разположени вляво от гишето. Един от тях бе с отворена врата и очакваше посетители.

През първата година от посещенията си тя натискаше бутона за втория етаж. След дванадесет месеца майка й бе преместена на по-горен. Макар че никой не й призна открито, тя се досети, че колкото по-нависоко се намира стаята на пациента, толкова по-малка е вероятността да бъде изписан.

Нора влезе в кабината на асансьора и натисна бутон 8.

Най-горния етаж.

27.

Старшата сестра Емили Бароус отново имаше тежък ден. Как да не се изнерви, когато компютрите отново бяха блокирали, гърбът я свиваше болезнено, ксероксът бе останал без тонер, цепеше я страхотно главоболие, а някой от нощната смяна бе разлял кафе върху дневника за раздаване на лекарствата.

А пък до обед оставаше още толкова много…

На всичкото отгоре, може би за стотен път — нищо чудно да бе точно стотен — тя бе длъжна да приеме поредната новопостъпила медицинска сестра. При това новата й подчинена, изглежда, имаше досадния навик да се усмихва прекалено често. Казваше се Патси, което на свой ред звучеше твърде приповдигнато.