Меден месец

— Какво?! — кресна Сюзън.

— Казвам, че…

— Чух те. Как можа да я изпуснеш?

— Ами… претърпях злополука.

Тонът й се смекчи и в него прозвучаха загрижени нотки.

— Ти добре ли си?

— Да, аз съм наред.

Тогава последва неизбежното:

— Как, по дяволите, можа да я изгубиш от поглед?

— Жената караше като луда.

— Също като теб.

— Говоря сериозно, такова чудо не си виждала.

— И аз говоря сериозно — излая тя. — Не трябваше да я изпускаш.

Наложих си да запазя самообладание. Но Сюзън никак не ми помагаше. Колкото и да се изкушавах и аз на свой ред да се развикам, реших, че е по-добре да стисна зъби и да преброя до десет.

— Имаш право — признах й аз. — Издъних се.

Тя като че ли малко се поуспокои.

— Мислиш ли, че те е забелязала?

— Не. Не приличаше на опит да се измъкне от моето преследване. По-скоро така си кара — бързо и лудешки.

— Колко багаж носеше?

— Един малък куфар на колела. Сама си го влачеше.

— Тогава… добре. Зарежи всичко и се връщай в Ню Йорк. Независимо накъде се е отправила, тя сигурно скоро ще се върне в къщата на Конър Браун.

Реших, че няма да е зле точно сега да сменим темата.

— Всичко ли е наред с подготовката за изравянето? — попитах аз.

— Да, нещата са в ход. Остава да се уредят още няколко документа. Ще те държа в течение.

Казах й „дочуване“ и с това би трябвало разговорът да приключи. Но забравих, че говоря със Сюзън. Явно трябваше да се увери, че съм разбрал колко е разочарована от мен.

— Пожелавам ти безопасен полет на връщане. О, и се опитай за днес да няма повече издънки — нанесе ми последния си удар.

Чух как тя прекъсна и едва тогава бавно поклатих глава. Започнах да крача напред-назад, колкото да угася изгарящия ме отвътре гняв. Но не помогна. Колкото повече крачех, толкова по-зле се чувствах. Напрежението се разпростря из цялото ми тяло и преди да се усетя, се съсредоточи изцяло в юмрука ми.

Тряс!

В резултат моят взет под наем микробус остана с едно стъкло по-малко.

43.

Нора още веднъж погледна в огледалото за обратно виждане. Нещо се бе случило някъде назад по шосето, може би някакъв инцидент.

Ако това, за което си мислеше, се окаже просто едно съвпадение, то значи нямаше нищо общо със странното присвиване в стомаха й. Онова тягостно предчувствие, което не я бе напуснало, откакто бе потеглила от паркинга в Ейвис. Чувството, което би могло да се обобщи с думите „някой те следи“.

Сега, когато пристигна в сърцето на Бак Бей, това досадно усещане като че ли най-после се стопи.

Движението по Комънуелт Авеню бе толкова задръстено, че на нея й се струваше, че не напредва, а едва-едва пълзи. Или че се намира на някой паркинг. По Нюбъри се точеше някакъв масов протестен поход и сега всички околни улици и булеварди трябваше да платят прескъпа цена за това удоволствие. Нора се принуди да направи три обиколки в района, преди да се добере дотам, закъдето се бе запътила.

Разбира се, не бе забравила да си сложи венчалната халка — стори го още докато пътуваше в градския автобус, който взе от летището. След обичайната проверка на външността си в огледалото за обратно виждане в крайслера тя бе напълно готова за действие. Извади куфара от багажника и спусна подвижния покрив на колата. Време е за шоу, бейби.

Както обикновено, когато влезе в къщата, Джефри работеше. Отдавна бе разбрала, че само три неща можеха да го откъснат от писането: ядене, спане и секс, при това, без да са задължително точно в този ред.

Вместо да го извика, Нора предпочете тихомълком да се прокрадне към задния двор на масивния дом. Потънал в работата си на фона на приглушената музика, той нямаше как да чуе тихите й стъпки.

Тя отвори вратата зад килера на иконома и се озова във вътрешния двор. С резбованите дървени решетки, покрити с бръшлян, както и с останалите подбрани декоративни растения, това дворче представляваше идеално уютно местенце, закътано само за интимни преживявания.

Отне й само минута, за да се подготви. Отпусна се блажено върху шезлонга, отрупан с меки възглавнички, протегна ръка към мобилния си телефон и позвъни.

Секунди по-късно чу звъна на телефона в къщата.

Джефри най-после вдигна слушалката.

— Скъпи, аз съм — започна тя.

— О, не ми казвай, че няма да дойдеш.

Тя се засмя.

— Не, няма да ти кажа.

— Почакай, почакай, къде си сега?

— Ами надникни отзад.

Тя вдигна глава тъкмо навреме, за да зърне как Джефри се появява на прозореца на кабинета си. Квадратната му челюст увисна от изненада, после той избухна в гръмък смях, който се разнесе ясно в мобилния й телефон.

— О… боже мой… — заекна той.

Нора се бе изтегнала на шезлонга, почти гола, ако забравим за оскъдните прашки.

— Допада ли ти гледката? — измърка нежно по мобилния.

— Всъщност виждам изобилие от гледки, които адски ми допадат. И въобще не виждам нещо, което да не ми харесва.

— Чудесно. Само внимавай да не се нараниш, докато търчиш надолу по стълбите.

— Че кой е казал, че ще използвам стълбите?