Меден месец

Нора потръпна. Според една стара легенда в това гробище, може би в някой от общите гробове, била заровена вещица. Въпреки пуловера си тя усещаше допира на студената гранитна плоча, на която бе опряла гръб. Съвсем бавно се наведе, за да надзърне иззад надгробния камък. Боже! Пак се бяха заловили за работа. Бяха привързали въжета към някакъв механизъм над гроба на Конър. След това започнаха да издигат ковчега.

Тя гледаше като омагьосана, отказвайки да повярва на очите си. С всяко завъртане на манивелата й прилошаваше все повече и повече. Досега всичко вървеше толкова гладко. Нямаше никакви поводи за безпокойство. Беше свободна и най-после беше излязла на чисто. А сега това…

Но какво, по дяволите, си въобразява този Джон ОʼХара? Задник гаден! Боклук проклет!

Това й подсказа още един въпрос:

Къде, по дяволите, беше той?

Нора не се съмняваше, че като проследи тази нощ Крейг Рейнълдс, ще успее за пръв път да види Джон ОʼХара. Именно това бе най-важната причина, за да бъде тук.

Но той не бе сред работниците с лопатите. Със сигурност не беше и онова ченге. А освен Крейг оставаше само още един мъж, който обаче едва ли можеше да се нарече мъж. Нямаше начин това хлапе да е Джон АʼХара, реши Нора.

Точно тогава от гроба се показа капакът на ковчега. Щом го съзря, тя се извърна настрани. Нямаше сили да го гледа. Облегна се на надгробната плоча, докато сърцето блъскаше бясно в гърдите й.

Ала нищо не можеше да се сравни с това, което достигна до слуха й малко след това.

Някакъв ужасяващ трясък, който се разнесе право от гроба на Конър. Всички мускули в тялото на Нора се опънаха до скъсване. Не разбра какво се бе случило и една част от нея изобщо не искаше да разбере.

Но трябваше да погледне.

Нора надникна иззад надгробния камък.

Очите й се разшириха и ченето й увисна. Едва не изкрещя. Ковчегът на Конър се наклони в единия край и капакът се отвори. Въображението й бързо запълни останалите детайли от грозната гледка. Докато гледаше как полицаят повръща, замалко не последва примера му.

Всъщност тя бе сигурна, че щеше да се стигне дотам, ако друг, по-силен неин инстинкт не бе надделял.

Бягай!

57.

На другия ден Нора се върна в Манхатън и се отправи направо към комплекса за разкрасяване „Блажен отдих“ в близкия квартал Сохо. Закопняла бе за силна разтривка до зачервяване, както и за масаж с топъл балсам. В програмата й следваха маникюр и педикюр. По принцип нищо не отпускаше толкова Нора, колкото подобно блажено глезене на тялото й.

Но три часа по-късно и с четиристотин долара по-малко тя не се чувстваше по-добре. Кошмарните преживявания от миналата нощ още тегнеха над съзнанието й. Вече бе станало късно следобед и само при мисълта да прекара вечерта сама я побиваха студени тръпки.

Реши да звънне на Илейн и Алисън. Може би ще склонят в последната минута да се видят. Но като посегна към мобилния си телефон, промени намерението си.

Осени я друга идея. Може би това бе по-добър начин да се поразсее. Вместо да се чуди какво да измисли, реши да съсредоточи усилията си върху това, което бе реално и достижимо. Взе тефтерчето си с телефоните.

Приготви се, Брайън Стюарт!

Нора се обади на заможния софтуерен магнат, с когото се бе запознала в самолета, за да се поинтересува от плановете му за вечерта.

— Няма нещо, което да не мога да отменя — побърза да отговори той. — Дай ми само няколко минути. — Не след дълго й се обади, явно разчистил графика си и готов да го запълни наново. При това само с Нора.

— Надявам се, утре няма да ти се налага да ставаш рано — предупреди я със смях той. После развълнувано занарежда:

Първо няколко коктейла в бар „Нат Кинг Кол“.

После вечеря във „Вонг“.

А накрая танци до зори в Уест Вилидж, в „Лотус“.

Нора не би могла да бъде по-доволна. Да се позабавлява една нощ в града — особено след прекараните в гробищата мрачни мигове — й звучеше чудесно.

58.

На бутилка „Перие Жуе“ в бар „Нат Кинг Кол“ Брайън Стюарт я забавляваше с весели истории от своето детство. Нора слушаше в захлас и се смееше от сърце на неговите преживявания. В същото време не можеше да не се впечатли от това колко привързан е той към семейството си. От начина, по който говореше за тях, си личеше колко са близки. Това я накара да изпита ревност. През всичките онези години, докато се местеше от едно приемно семейство в друго, тя беше щастлива, ако някой си спомнеше поне рождения й ден.

Не че възнамеряваше сега да разкрива пред Брайън каквото и да било от своето минало.