Меден месец

Но всичко по реда си. Първо трябваше да се погрижи за някои неуредени въпроси в Брайърклиф Манър. Всички те бяха свързани с един застрахователен агент и резултатите от някакви изследвания. Как би постъпил Алфи Хичкок на нейно място? Сигурно би драматизирал допълнително сцената в онова гробище, помисли си Нора и не успя да сдържи усмивката си.

61.

Туриста, горкият, се чувстваше неспокоен, объркан и загубил форма. Имаше поне сто други места, където би предпочел да се озове, но това място — поредното временно убежище — бе именно там, където бе длъжен да бъде в момента.

Все още не бе успял да разгадае списъка с офшорните банкови сметки. Очевидно изброените в този файл хора укриваха данъците си, нали така? Но кои бяха те? И каква бе цената за допускането до този кръг от избраници? И защо този файл се оказа по-скъп от нечий живот?

Вече бе изчел вестника, а сега приключваше и с обемистия роман на Нелсън Демил за Виетнам. Сега се бе разположил на дивана с последния брой на „Спортс Илюстрейтид“. И тъкмо бе по средата на една статия за бостънския бейзболен отбор „Ред Сокс“, чиито надежди за добро класиране тази година внезапно бяха повехнали, когато тишината в стаята бе нарушена.

Зад вратата имаше някой.

Той грабна безшумно пистолета си, лежащ до него на дивана, и се надигна. Отиде до прозореца и повдигна леко единия край на щората, за да надникне към малката веранда.

Там стоеше някакво момче с плоска квадратна кутия в ръка. Зад него на алеята за коли се виждаше една „Тойота Камри“ с включен двигател.

Туриста се усмихна. Вечерята е доставена.

Пъхна пистолета отзад на кръста, под ризата, отвори вратата и поздрави младежа за доставки от пицарията „Пепе“. След пристигането си тук вече бе поръчвал пет-шест пъти от този доставчик.

— Поръчали сте пица с наденички и лук? — попита момчето за доставки. Изглежда, учеше в колеж или може би бе малко по-голямо. Трудно е да се каже заради нахлупената на главата му шапка с емблемата на бейзболния отбор „Ред Сокс“.

— Да. Колко дължа?

— Шестнадесет и петдесет.

— Сигурно си мислиш, че вече би трябвало да зная цената наизуст — промърмори Туриста на себе си. Бръкна в джоба на панталона, но извади ръката си празна. — Почакай за минута, отивам да взема портфейла си. — Тъкмо се канеше да се обърне, когато забеляза, че момчето е мокро от дъжда. — Защо не влезеш? — предложи му той.

— Много благодаря.

Момчето пристъпи вътре, докато Туриста отиде в кухнята за портфейла си.

— Навън май доста вали — подхвърли той през рамо.

— Да. Когато вали, имаме повече работа.

— Обзалагам се, че е така. Защо да излизаш да вечеряш в дъждовно време, когато някой друг може да ти донесе вечерята, нали?

Туриста се върна с банкнота от двадесет долара в ръка.

— Ето ти парите — рече той. — Задръж рестото.

Момчето за доставки по домовете му даде пицата и взе двадесетачката.

— Много, много ви благодаря. — Той бръкна под мушамата и се усмихна. — Само че още не сме приключили.

Туриста моментално стрелна ръка отзад към кръста си, но го стори прекалено късно и прекалено бавно. Пистолетът на хлапака вече бе насочен към гърдите му.

— Не мърдай! — извика момчето за доставки по домовете. Заобиколи го, застана отзад и измъкна беретата, натикана отзад в джинсите му. — А сега опри двете си ръце на стената.

— Кой си ти?

— Аз съм този, който ще те накара завинаги да съжаляваш, че не си поръчал китайска храна, ОʼХара.

62.

Джон ОʼХара, или Туриста, се чувстваше невероятен глупак, след като бе позволил да го изиграят така баламски. Не можеше да повярва, че бе изпързалян от това хлапе, от този пъпчив момък, от това сукалче.

— Окей, обърни се, ама по-бавно.

ОʼХара се завъртя само на няколко градуса. Много бавно, според указанията.

— Къде е? — попита момчето. — Куфара. Какво има в него? Къде го скри?

— Не знам. Говоря честно, мой човек.

— Глупости говориш, мой човек.

— Слушай, ще ти кажа истината. Предадох го веднага след като се добрах до него. В един гараж в Ню Йорк.

Момчето за доставки притисна дулото на пистолета до слепоочието на ОʼХара. Силно, за да боли.

— Тогава май няма за какво повече да си говорим, а?

— Ако ме убиеш, до двадесет и четири часа си мъртъв. Ти. Лично ти. Така стават тези работи.

— Не мисля така — отвърна доставчикът на пици и дръпна предпазителя на пистолета си.

ОʼХара се опита да прочете нещо в очите му. Но никак не му допадна това, което видя: студенина и самонадеяност. Това хлапе може би работеше за истинския продавач на файла със списъка. Или пък именно то бе продавачът.

— Окей, окей, задръж така. Знам къде е.

— Къде?

— Там го държа. През цялото време.

— Покажи ми го.

ОʼХара го поведе по коридора към спалнята. Чуваше дори слабия звук от стереоуредбата на съседите. Помисли си дали да не извика за помощ.

— Под леглото — рече той. — Аз ще го измъкна. Това, което ти трябва, е в моята торба с дрехите за пране.

— Ти само стой, където си. Аз ще погледна под леглото.