Меден месец

— Може би е това — задавено отговори тя. — Сега Конър най-после почива в мир. — Нора заплака тихо и трябва да призная, звучеше съвсем убедително. След последното подсмъркване тя ми се извини.

— Не бива да страдаш. Зная колко ти е трудно. Или може би зная много малко за твоите преживявания.

— Работата е там, че все още не мога да престана да мисля за това. Наистина ли изровихте ковчега му?

— Това бе едно от най-неприятните ми преживявания, откакто практикувам тази професия.

— Това означава ли, че и ти си бил там?

Настъпи моментът на истината.

— Опасявам се, че беше точно така.

— А какво стана с онзи тип, който е отговорен за всичко това?

— Имаш предвид онази откачалка ОʼХара?

— Да, нещо ми подсказва, че той предпочита лично да се наслаждава при изпълнението на заповедите си.

— Може и така да е — казах. — Но все още е в Чикаго. Между нас казано, той не е от онези, които са склонни да си цапат ръчичките. Добрите новини обаче — и аз мисля, че все още можем да ги наричаме „добри новини“ — включват и това, че ОʼХара най-после реши да престане със своята инквизиция.

— Искаш да кажеш, че той вече никого не подозира?

— О, той винаги ще подозира някого. Всеки или всичко около него. Но конкретно в този случай съм склонен да допусна, че най-после ще осъзнае реалните факти и ще ги приеме такива, каквито са. Така че „Сентениъл Уан“ ще ти изплати 1,9 милиона долара до последния цент.

— А кога ще стане това?

— Остават някои стандартни процедури… Нали знаеш, прехвърляне на документите от отдел в отдел. Бих казал, че до една седмица ще получиш чека. Това звучи ли окуражаващо?

— Повече от окуражаващо. Има ли още нещо, което междувременно трябва да свърша? Да попълвам някакви документи?

— Само да се подпишеш, но чак когато получиш парите. А, да, има още нещо, което трябва да направиш.

— И какво е то?

— Да ми позволиш да те почерпя един обяд, Нора. Заради всичките неприятности, в които те въвлякох, ти дължа поне този жест.

— Всъщност не е необходимо. Освен това не ти си този, който ме въвлече в неприятности. Ти беше много мил. А аз ценя това, Крейг.

— Знаеш ли, май имаш право — засмях се аз. — Тогава да обядваме заедно. Случаят си заслужава да похарча малко от парите на компанията.

— Амин — отвърна тя и на свой ред се засмя. Свободно и с облекчение. Без никакво притеснение. И без никакви задръжки.

Прозвуча като музика за моите уши. Или като звук от падането на нечий гард.

66.

На следващата сутрин към единадесет телефонът в Уестчестър отново иззвъня. Нора побърза да грабне слушалката, защото очакваше Крейг да потвърди часа за срещата им, предвиждана за по-късно този следобед.

Но бе сгрешила.

— Нора, ти ли си?

— Да. Кой се обажда?

— Елизабет. Елизабет Браун.

По дяволите! Сестрата на Конър й звънеше от Санта Моника в Калифорния. Нора замълча, ядосана на себе си, че не бе познала гласа й. В края на краищата нали сега, поне формално, тя бе само гостенка в дома на Елизабет.

Но бързо се успокои. Явно Елизабет продължаваше да изпитва чувство на вина. Сестрата на Конър не би могла да звучи по-мило.

— Безпокоях се за теб — започна Елизабет. — Добре ли си, Нора?

Нора се усмихна на себе си.

— Благодаря ти, Елизабет, държа се. Наистина оценявам загрижеността ти и желанието ти да провериш как съм. Знаеш ли, отначало бях малко обезпокоена дали да остана тук. Разбира се, не желая да злоупотребявам с гостоприемството ти.

— О, моля те, надявам се, не си мислиш, че ти се обаждам заради това. В момента въобще не мисля за това.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Освен това точно сега нямам никакво свободно време, за да се занимавам с продажбата на къщата, дори и да исках.

— Значи си претрупана с работа?

— Да. Ангажирана съм с две сгради, които се строят по мои проекти, а третата е още на основи.

— Хм, блестящият и вълнуващ живот на един архитект, така ли?

— Бих искала да е така — въздъхна жената в другия край на линията. — Не, опасявам, че се налага да прибягна до това клише, но може би това е най-добрият начин да не мисля само за Конър.

— Разбирам те — съгласи се Нора. — Аз също използвам този метод за лечение. В сравнение с миналия месец сега имам трима клиенти повече. Искам да кажа, трима над броя, който реално може да се вмести в месечната ми програма.

Двете продължиха все в тоя тон още няколко минути. Нищо не смущаваше разговора им. Всяка разменена фраза звучеше напълно естествено, без следа от колебания или двусмислици.

— Знаеш ли, срамота е — обади се Елизабет.

— Какво? За какво става дума?

— За обстоятелствата, при които се запознахме. Оказва се, че ние двете имаме толкова общо.

— Имаш право, така е.

— Може би, ако имаш път насам, можем да обядваме заедно или нещо подобно. Или ако аз прескоча до Ню Йорк?

— Ще се радвам да те видя — рече Нора. — Даже много ми допада. Уговорихме се.

Само в мечтите ти, Лизи.

67.

Малко преди дванадесет и половина паркирах колата си на алеята пред къщата на Конър Браун — винаги така наричах това място: къщата на Конър Браун. И още не бях стъпил на алеята, когато на прага се появи Нора.