Меден месец

— Помни само едно: винаги имай едно наум, когато си с нея.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Докато се опитваш да накараш Нора да свали гарда си, гледай ти да не свалиш своя.

64.

През обедната почивка Сюзън се отби до „Анджело“ — един от най-старите и най-добрите ресторанти в квартал Малката Италия, не много далеч от централата на ФБР. Доктор Доналд Маркузе я чакаше в усамотеното сепаре в дъното на салона.

— Здравей, Сюзън. Каква чест. Още не вярвам, че успях да те измъкна от офиса!

Сюзън не успя да сподави усмивката си. Доналд Маркузе винаги знаеше как да я накара да се отпусне, най-вече със саркастичните си забележки. Той бе психиатър към Управлението за съдебна медицина, по-точно в Отдела за тежки криминални случаи, така че често му се налагаше да работи за ФБР, но тя не го бе виждала от шест месеца, откакто се бе развела.

— Косата ти изглежда чудесно — подхвана той. Сюзън носеше косата си късо подстригана, като наскоро я бе освежила, подчертавайки кафявия оттенък в цвета й, от което бе станала още по-неотразима.

— Ще те попитам нещо, но само за сведение — поде Сюзън. — Макар да не давам пет пари за подобни глупости, но напоследък това не се ли приема като сексистка забележка?

Докторът сви рамене.

— Моята теория по тези въпроси е следната: след като може да го каже една жена, защо да не може да го каже един мъж? Но не съм уверен дали теорията ми би издържала на по-внимателен анализ.

— Вероятно не. Звучи прекалено логично.

Те предадоха на келнерката поръчките си за обяда, след което се увлякоха в оживен разговор за текущите разследвания и оттам за пороците, заливащи Ню Йорк. По едно време погледът на Сюзън попадна върху часовника й.

— Май за днес почивката ти приключи, познах ли? — попита я Маркузе и се усмихна приятно. — За какво всъщност искаш да поговориш с мен?

През следващите няколко минути Сюзън разказа на психиатъра всичко, което й бе известно за Нора Синклер. После го помоли да се опита да попълни — доколкото бе възможно — празнините в нейните познания за личности като нея. Искаше преди всичко да разбере какво бе превърнало Нора в убийца и към коя категория би могла да бъде причислена.

Вярна на навиците си, Сюзън прилежно си водеше бележки, докато слушаше анализа и разсъжденията на доктор Маркузе. След като се върне в офиса, щеше да прегледа отново тези записки и евентуално да сподели наученото с ОʼХара.

Според Маркузе синдромът „черната вдовица“ се отнасял за жени, които систематично умъртвявали съпрузите си, сексуалните си партньори, а понякога посягали и на други членове на семействата си. Като алтернатива на „черните вдовици“ той посочи жените от категорията „убийца по сметка“. При тях всичко се свеждало до бизнес, понеже основният мотив е печалбата.

— Почти всички жени, обявени за серийни убийци, убиват само заради печалбата — заключи Доналд. Извода му Сюзън прие като напълно достоверен, тъй като бе запозната с изключително богатия му практически опит.

Докторът продължи с обясненията с любезен и спокоен тон. Нора най-вероятно се отличава с неизкоренимото си убеждение, че на никой мъж не трябва да се гласува доверие. Може би в миналото си е била наранена. Още по-вероятно майка й да е била наранена от някой мъж или няколко мъже още когато Нора е била съвсем млада.

— Не е изключено самата Нора да е била малтретирана още като дете. Така беше при повечето от случаите, с които съм се занимавал. Но самият аз не съм склонен да приема толкова лесен отговор. Ще трябва сама да откриеш истината.

Доналд Маркузе най-после престана да говори само за Нора и погледна към Сюзън.

— Тя ти е влязла под кожата, нали? Но това не е типично за теб.

Сюзън вдигна очи от бележника си.

— Тя е твърде опасна, Доналд. Изобщо не ми пука дали е била малтретирана като дете. Тя е много красива, изключително очарователна, но жестока убийца. И няма никакво намерение да престане.

65.

Нямах никакво време за губене. След като приключих разговора със Сюзън, веднага набрах номера на мобилния телефон на Нора. Тя не отговори. Оставих й съобщение и не пропуснах да я уверя, че имам добри новини за нея.

Нора също не си губеше времето. Обади ми се почти незабавно.

— Малко добри новини ще ми се отразят много добре — започна тя.

— И аз така си помислих. Тъкмо затова веднага ти се обадих.

— Не се ли отнася до… — Гласът й изведнъж заглъхна.

— Да, получихме резултатите от втората аутопсия — обясних й аз. — Макар да не съм съвсем сигурен дали това са добри новини за теб, все пак мисля, че ще се зарадваш да узнаеш, че всичките последни тестове потвърждават изводите от първата аутопсия.

Тя нищо не отвърна.

— Нора, там ли си?

— Тук съм — обади се тя след още една пауза. — Имаш право. „Добри новини“ наистина не е точно терминът, с който могат да бъдат описани.

— Може би да го наречем облекчение?