Меден месец

Минутите бавно се нижеха. Блондинката набучи маслинката в мартинито с клечката, а през ума й се изреждаха различни възможности. Например — Нора е излязла, за да се обади някому. По-безобидна бе версията, че е поискала да изпуши набързо една цигара. Ала тогава блондинката си спомни, че никога не бе виждала Нора с цигара в ръка.

Жената отново погледна назад към масата, където чакаше мъжът, доскоро забавлявал Нора с шегите си. Изглежда добре, реши тя. От онези, които…

— Извинете — чу тя нечий глас зад рамото си.

Обърна се и видя мъж на средна възраст с прошарена коса, облечен с поло и спортно сако. Изглежда, бе попрекалил с афтършейва.

Блондинката го погледна, без да продума. Той постави ръката си върху свободния стол до нейния.

— Свободно ли е?

— Струва ми се, че да.

Той разцъфтя в приветлива усмивка и се настани на стола.

— Трудно ми е да повярвам, че може да е свободно мястото до толкова хубава жена — започна той и облегна лакътя си на бара. После се приведе към нея: — Мога ли да ви поръчам едно питие?

— Още не съм свършила с това.

— Добре тогава, ще почакам — кимна той разбиращо. — Мога да чакам цяла нощ, ако се наложи.

Блондинката го дари със закачлива усмивка и вдигна чашата си с мартини. За да излее съдържанието й на главата му.

— Е, сега няма да се наложи да чакате толкова дълго — обяви тя.

Стана от стола и тръгна. Но не към вратата. Окончателно убедена, че Нора няма да се върне, тя се насочи към масата, където компаньонът на Нора все още седеше самотен.

— Извинете ме, но не чакате ли Нора Синклер?

Той вдигна глава към нея, леко озадачен.

— Хм… всъщност да, наистина.

— Опасявам се, че няма да се върне.

— Какво искате да кажете?

— Току-що я видях да излиза от ресторанта.

Още по-озадачен, той погледна през рамо към изхода, като очите му трескаво шареха. Накани се да стане.

— Не си правете труда — рече блондинката. — Вече изминаха пет минути.

Той отново седна.

— Нищо не проумявам. Да не сте нейна приятелка или нещо подобно?

— Не, не бих казала. — Тя се настани на стола, на който доскоро седеше Нора. — А ще имате ли нещо против, ако ви задам няколко въпроса?

60.

Нора имаше нужда да се измъкне от Ню Йорк поне за няколко дни. За щастие имаше къде да отиде.

На север по междущатската магистрала I-95 движението въобще не бе претоварено и дори намаля, след като тя се отклони по шосе 395. Но когато до Бостън оставаха около час и половина, всичко се промени. Някакъв огромен влекач, пренасящ трактори, бе блокирал всички превозни средства зад себе си и опашката се бе проточила в продължение на много километри, така че на Нора й оставаше само да съжалява горчиво, че не бе предпочела самолета. Както винаги досега.

Ала не точно това я притесняваше.

След драматичната сцена в гробището и вечерята с Брайън Стюарт — който като всеки донжуан не можеше да мине без встъпителна вечеря — Нора жадуваше да внесе поне малко стабилност в живота си. Да сложи всичко на мястото му. Един почивен ден и шофирането до Бостън щяха да й се отразят добре. Както и да прекара нощта със своя съпруг.

— Боже мой, нима ти липсвам толкова! — възторжено се провикна Джефри, когато тя се появи пред него в преддверието на къщата от кафяв камък. Притегли я в прегръдката си, за да обсипе с целувки устните й, бузите й, шията й. И за да започне всичко отначало. В същия ред.

— Замалко да се изкуша да ти повярвам — подразни го Нора. — А пък аз си бях въобразила, че съвсем си ме забравил след твоя панаир на книгата и всичките онези обожателки от Вирджиния.

— Как мога да забравя за това и за това, и за това? — попита Джефри.

— Напълно съм съгласна с теб — кимна Нора.

Те продължиха с целувките и закачките по целия път по стълбите до голямата спалня. Запратиха дрехите си на пода и сплетоха запотените си тела. Любиха се през целия следобед, а после отново привечер. Най-много някой от тях за кратко да се надигне от леглото — както стори Джефри, за да посрещне момчето с поръчката за виетнамска храна.

За вечеря си бяха поръчали салата „Уаками“, пилета „Куу“ и телешко с лимонов сос. Щом приключиха с угощението, пак се върнаха в леглото, за да гледат прегърнати „Север-северозапад“. Нора обожаваше Хичкок, който за нея бе едно от най-ексцентричните копелета, съществували някога на този свят. Но тъкмо когато Кари Грант изпадна в смъртна опасност, увиснал от скалите под връх Ръшмор19, Джефри се унесе в сладък сън.

Тогава Нора търпеливо зачака съпругът й да заспи още по-дълбоко. И когато накрая чу лекото му похъркване, тя се измъкна от леглото и отиде в хола. Оттам влезе в библиотеката, за да се настани зад компютъра му.

Всичко мина много гладко. Нора лесно проникна в банковата му сметка. Прегледа платежните баланси на Джефри и видя какво бе скътал за черни дни. Около шест милиона.

Моментът на истината приближаваше с ускорен ритъм. Имаше сериозни основания за бързане — трябваше да изпревари появата на фотографа от списанието „Ню Йорк“.