Меден месец

— Хрумна ми нещо: какво ще стане, ако Крейг Рейнълдс след този обяд я покани на вечеря?

— Искаш да кажеш: нещо като среща?

— Не бих го представил точно в тази светлина. Нейният годеник почина съвсем наскоро. Но да, все пак е нещо като среща. Нали току-що каза, че трябва да я предразположа към откровеност.

— Не знам — промърмори Сюзън.

— Правилно, нито пък аз. Нямам много възможности за избор, да не говорим пък за времето.

— Ами ако тя каже не?

Аз се засмях.

— Подценяваш чара на ОʼХара!

— Едва ли. Именно заради това ти възложиха този случай, приятел. Но както ти самият ми каза преди няколко дни, Нора няма вид на жена, която ще се прехласне по някакъв застрахователен агент.

Прехапах език.

— Лично на мен ми се струва, че ти си по-загрижена да не би Нора да каже да.

— Наистина е така — призна тя. — Но мисля, че имаш право. Няма да се учудя, ако това се окаже най-добрият ни удар.

Тъкмо мислех да изкажа съгласието си, когато отвън чух някакви гласове. Нора и Хариет слизаха по стъпалата, увлечени в разговор.

— По дяволите!

— Какво става?

— Налага се веднага да прекъсна — зашепнах аз. — Току-що библиотекарката ми метна един свиреп поглед.

— Добре, така да бъде. Но слушай: внимавай много, ОʼХара.

— Имаш право. Тази библиотекарка изглежда доста опасна.

— Много смешно, няма що.

Прекъснах връзката и отново се отдадох на съзерцаването на тавана. Мразех да лъжа Сюзън, ала този път нямах избор. Тя искаше да знае дали според мен Нора не подозира нещо. А ето, сега аз си задавах същия този въпрос, но за Сюзън. Дали тя разбра, че я лъжа?

Сюзън беше една от най-малко лековерните личности, които някога съм познавал. Тъкмо заради това тя беше шефът.

76.

Нора се върна, цялата в ослепителни усмивки и изпълнена с жизненост. Трудно можех да й устоя. Тя скочи в леглото и обсипа с целувки гърдите ми, бузите ми, устните ми. Завъртя очи и направи прелестна физиономия, която би могла да спечели завинаги сърцето ми, но при нормални обстоятелства, каквито сегашните със сигурност не бяха.

— Липсвах ли ти?

— Ужасно — признах аз. — Как вървят работите ти с Хариет?

— Чудесно. Казах ти, че няма да се наложи да ме чакаш дълго. Защото съм добра. Няма да повярваш колко съм добра.

— Да, само че не ти бе затворена в тази стая.

— О, бедният ми той! — подразни ме тя. — Нуждаеш се от малко чист въздух, така ли? Още една причина да не се появяваш днес на работното си място.

— Няма да приемеш отговор „не“, така ли?

— Честно казано… не.

Кимнах към стола, където висяха сакото и панталонът ми.

— Добре, но сигурна ли си, че искаш да прекараш два дни с мен, както съм само с тези дрехи?

Тя сви рамене.

— След като вече веднъж успях да ти ги смъкна от гърба, не виждам защо пак да не го направя.

Изкъпахме се, преоблякохме се и взехме нейната кола за предстоящата разходка на свеж въздух. Мерцедеса.

— Къде отиваме? — попитах.

— Остави това на мен — рече Нора и нагласи слънчевите си очила.

Отначало подкара към градския пазар за гастрономически деликатеси, наричан „Виларина“. Естествено, аз се държах, като че ли вече неведнъж съм бил там. И докато обикаляхме сергиите и магазините, тя ме попита има ли нещо, което не обичам да ям.

— Разбира се, като се изключат моите омлети.

— Не си падам много по сардините например. Иначе с всичко останало нямам проблеми.

Нора купуваше с размах, като че ли се стягаше за някакъв малък пир. Накупи най-различни видове сирена, макарони, салати, маслини, сушени меса, както и френски хляб. Предложих да платя. Но тя побърза да отвори чантичката си, като се престори, че не ме е чула.

Следващата ни спирка бе в магазина за напитки.

— Какво ще кажеш днес да сме на бяло вино? Аз самата предпочитам „Пино Гриджо“ — обясни ми.

Тя се увери, че виното е изстудено, и добави и бутилка „Тийфенбрунер“. Вече бяхме напълно готови за нашия импровизиран пикник.

В това се убедих още по-силно, когато Нора ми показа кашмиреното одеяло, което бе поставила в багажника. Сложила го там, докато съм бил под душа.

Продължихме към близкото езеро Покантико и намерихме едно тревисто кътче, тъй усамотено, че най-вероятно никой нямаше да ни безпокои, да не говорим за великолепната гледка към имението на фамилията Рокфелер с всичките онези чудесни възвишения, долини и други красоти.

— Виж, това не е ли много по-приятно, отколкото да ходиш на работа? — попита тя, след като се разположихме на одеялото.

Но аз всъщност работех. И докато си говорехме, похапвайки и отпивайки от виното, аз се стараех, най-внимателно, да измъкна нещо от Нора, което би я уличило в смъртта на Конър Браун, както и за трансфера на неговите пари, откъдето всъщност започна цялото това разследване.

Опитах се да преценя компютърната й грамотност, като уж случайно подметнах за онези защитни програми, тип „Firewall“21, вградени в новия уеббраузър, който използвах в офиса. Когато тя кимна, че има представа за тях, аз добавих небрежно:

— И като си помислиш, че само преди една година свързвах думата firewall с огън…