Меден месец

Ала този факт, който обикновено й причиняваше болка при всяко посещение в клиниката, този път й донесе облекчение. От момента, в който майка й бе получила онзи припадък, дъщерята се безпокоеше, че е виновна за това. Нейните сълзи, нейните емоции, внезапният подтик да признае греховете си — всичко, с което не биваше да натоварва майка си — бе предизвикало опасната реакция от страна на Оливия. И колкото повече Нора мислеше за това, толкова повече се упрекваше за случилото се.

Но не и сега.

Само като видя майка си — толкова отнесена, напълно забравила за света — тя се убеди, че онзи инцидент не е имал нищо общо с нея. Може би изглежда странно, но мисълта, че не носи отговорност за кризата на майка си, й вдъхна някаква смътна надежда.

— Мисля, че тази книга ще ти хареса, мамо. Следващия път ще ми кажеш, нали?

— Нали знаеш, че много обичам да чета?

Нора се усмихна. През останалото време от посещението си тя говори само за весели и забавни случки. От време на време майка й я поглеждаше, но през повечето време погледът й бе прикован в изгасения екран на телевизора.

— Добре, мисля, че е време да си вървя — каза Нора след около час.

Тогава видя как майка й взе пластмасовата чаша от масичката до леглото. Беше празна.

— Искаш малко вода? — попита Нора.

Майка й кимна, Нора стана от стола и посегна към каната.

— О, и тя е празна. — Нора взе каната и отиде в банята. — Ей сега ще се върна.

Майка й отново кимна.

После зачака. И веднага щом чу звука от чешмата, Оливия бръкна под одеялото на леглото, измъкна един плик, в който предварително бе поставила писмото си до Нора. Вътре се обясняваха всички онези неща, които толкова отдавна искаше да сподели с дъщеря си, но знаеше, че не бива.

Сега обаче чувстваше, че е длъжна да каже истината на Нора.

Оливия спусна босите си крака от леглото и се протегна към отворената чантичка на Нора, стиснала здраво писмото в ръка. Пусна го вътре. След толкова много години се оказа учудващо лесно.

80.

— Ето къде си била!

Стресната от този възглас, старшата сестра Емили Бароус вдигна глава от стола си в сестринската стая и видя Нора пред себе си, очарователна както винаги. Дори не бе чула стъпките й, толкова се бе задълбочила в четенето на романа.

— О, здравей, Нора.

— Не те видях, когато дойдох.

— Съжалявам, скъпа. Трябва да съм била в тоалетната — обясни Емили. — Днес само аз съм тук за целия следобед.

— А какво стана с другата сестра, онази, която обучаваше?

— Имаш предвид Патси? Днес нещо не била добре. И слава богу, защото сега е по-спокойно и мога да дочета романа. — Емили кимна към разтворената пред нея книга.

— Какво четеш? — заинтересува се Нора. Погледна корицата. Време за милост от Джефри Уокър.

Нора се усмихна.

— Той е много добър.

— Най-добрият.

— Не дразни окото, нали?

— Не и ако си падаш по високи и груби, но представителни мъже.

Емили видя, че Нора се засмя. Това определено не беше притеснената и раздразнителна жена, която помнеше от последното й посещение тук. Нещо повече — сега изглеждаше в много по-добро настроение от всеки друг път.

— Добре ли мина посещението при майка ти, Нора? Струва ми се, че е било точно така.

— Да, така е. Със сигурност мога да кажа, че сега е много по-добре от предишния път. — Нора отметна косата зад ушите си. — Това ми напомни нещо. Трябва да ти се извиня за поведението си онзи ден. Държах се твърде емоционално. Но ти, от друга страна, спокойно пое грижата за всичко. Ти си много добра, Емили. Благодаря ти.

— Няма защо. Но нали затова съм тук.

— Е, радвам се, че беше тук в онзи ден. — Нора сведе поглед към книгата на Емили. — Знаеш ли какво: когато излезе следващата му книга, ще ти донеса екземпляр с автограф на автора.

— Наистина ли?

— Непременно. Познавам господин Уокър. Работила съм за него.

Лицето на Емили разцъфтя в лъчезарна усмивка.

— О, господи, това ще ме накара да се чувствам щастлива за целия ден. Не, не, какви ги говоря? За цяла седмица!

— Това е най-малкото, което мога да направя — топло се усмихна Нора. — В края на краищата за какво са приятелите?

Независимо дали тези думи бяха искрени или преувеличени, на Емили й бе много приятно да ги чуе. Накрая Нора й махна за довиждане и се насочи към асансьорите.

Емили я проследи с поглед, докато натискаше бутона за слизане, после се върна към романа на Джефри Уокър. Вдигна глава едва когато чу шума от затварянето на вратата на асансьора. И тогава я видя.

Чантичката на Нора бе на масата.

Емили знаеше, че Нора вече е стигнала долу в преддверието. Затова позвъни на охраната на партерния етаж. След като затвори телефона, отново се зае с четенето. Но преди да свърши първото изречение, очите й неволно се върнаха към елегантната и скъпа чантичка.

Забеляза, че е отворена.

81.

Илейн и Алисън не можеха да повярват на ушите си. Не бяха свикнали да слушат Нора да им говори за друг мъж — не и откакто съпругът й, Том, внезапно бе починал.