Меден месец

— Работата е там, че… — запънах се аз — … наистина бяхме, но я изпуснахме и в момента не знаем къде е тя. Господин Кеплер, не мога да ви разкрия всичко по случая, но все пак ще споделя нещо с вас. Касае се за убийство. По всяка вероятност повече от едно.

Дотук за адвокатския кураж, както и за опазването на личните тайни на клиентите. Когато най-после възстанови способността си да отрони няколко слова, той използва тази своя дарба, за да ме помоли отново да се настаня на стола.

— С удоволствие — кимнах аз.

93.

Последната глава от последната книга на Джефри бе затворена. Неговата банкова сметка беше почти изцяло прочистена — при това без никакви признаци за подозрение от страна на властите. Фотографът от „Ню Йорк Таймс“ никога нямаше да заснеме уговорените снимки, а самото интервю си остана нереализирано. Нора знаеше, че би трябвало да бъде доволна от развоя на събитията в Бостън. Но когато се върна в Манхатън и се прибра в убежището си в Сохо, разбра, че нищо не е наред.

Защото мислеше единствено за ОʼХара.

Поспря се за миг, преди да вземе мобилния си телефон. Предупреди себе си: не биваше да издава това, което й е известно.

Най-после се реши да му се обади и натисна бутона.

— Ало? — Добре, добре, сега ще си побъбрим с лошото момче.

— Там ли е моят партньор за телефонен секс? — попита Нора.

От другата страна на линията се разнесе гръмкият му смях.

— Мамо, ти ли си?

Въпреки всичко тя също се засмя неудържимо.

— О, това беше малко грубичко.

— Смятах, че е забавно.

— И така, господин Рейнълдс, защо не ми се обади от Чикаго? Поради прекалена заетост, предполагам?

— Да, знам. Безкрайно съжалявам — каза той. — Но бях много ангажиран с онзи семинар.

— Трябва да е бил много тежък семинар. Но ти се справи много добре, нали? Показа ли им на какво си способен?

— Не можеш да си представиш.

Нора едва се сдържа да не се разсмее. Имам много по-добра представа, отколкото си мислиш, ОʼХара.

— Слушай — продължи той, — иска ми се да ти опресня представата.

— Да, бих искала. Какво ще правиш довечера?

— Същото, на което посветих целия следобед. Ще работя.

— Мислех, че си се наработил по време на семинара.

— Ако искаш, вярвай, ако искаш — не, но имам да пиша доклад за семинара. Затънал съм до уши в работа като…

— Глупости! — рязко го прекъсна Нора. — Много добре те виждам. Гледаш телевизия. Ако не греша, май е бейзболен мач или нещо подобно.

Той успя да избъбри само две думи, преди да млъкне смаяно:

— Какво, по дяво…

— Надникни навън към алеята за коли, Крейг. Виждаш ли червения мерцедес? А виждаш ли красивото момиче на предната седалка? Ето, тя ти маха за поздрав. Здравей, Крейг.

Нора видя как Крейг се появи на прозореца с безкрайно слисан вид.

— Откога си тук? — провикна се той.

— Достатъчно дълго, за да те хвана в лъжа. Бейзбол, а? Предпочиташ бейзбола пред мен?

— Исках само да отдъхна от съчиняването на доклада. Това е всичко.

— Щом го казваш, сигурно е така. И така, Крейг, ще слезеш ли да си поиграем или какво?

— Защо ти не влезеш вътре?

— Предпочитам една малка разходка — предложи тя.

— Къде?

— Е, това е изненада. А сега зарежи тази работа.

— Като говорим за работа… — опита се той да я спре.

— Сега пък какво?

— Опасявам се, че обстоятелствата около нашата връзка започват да ме притесняват — рече той. — Формално погледнато, ти си ми клиент, Нора.

— Не е ли малко късно за формалности?

Той не каза нищо повече, затова Нора продължи да го притиска:

— Хайде, Крейг, защо не си признаеш, че искаш да бъдеш с мен. Както и аз искам да бъда с теб. Толкова е просто.

— Тъкмо си мислех за това.

— Аз пък си мисля за теб. Не знам какво точно изпитвам, но ти си съвсем различен от всички мъже, които съм познавала досега — изрече тя. — Имам чувството, че мога да споделя всичко с теб.

От другата страна на линията последва пауза.

Той въздъхна примирено.

— Значи разходка, така ли?

94.

Всъщност въобще нямах настроение за разходки на лунна светлина, но ето че вече бях на седалката до нея. Само аз и Нора Синклер.

Покривът на спортния мерцедес беше вдигнат и нощният въздух бръснеше лицата ни, разхлаждащ и освежаващ. Пътят, знаците по него — всичко беше като в мъгла. Нора пое по глухите улици, водещи от Уестчестър към вътрешността, които отдавна бе превърнала в нещо като свой частен аутобан, а аз бях само компаньон в тази дива езда.

Какво, по дяволите, правех аз?

Това беше въпрос, нетърпящ отлагане. Ала за съжаление не разполагах с отговора.