Меден месец

— Ще ми кажеш ли нещо повече за новия роман? Наистина ли завършва със сцена край бесилката?

Той кимна.

— Описвал съм гилотини, дуели с шпаги, клади и какво ли още не, но никога досега не съм използвал доброто старомодно обесване. — Внезапно вдигна ръце към гърлото си, като че ли се задави точно когато искаше да се засмее.

Нора също се опита да се усмихне.

— Знаеш ли, Нора, трябва да поговорим за…

— Нещо не е наред ли?

Джефри бавно отвори очи.

— Нищо — тихо изрече той със свито гърло. Изкашля се. — Та какво ти казвах? О, да, ние трябва да поговорим за…

Отново спря. Нора внимателно следеше промяната и изражението на лицето му. От лекарството определено имаше ефект, но тя се тревожеше, да не би да не е сложила достатъчно. Досега би трябвало да е много по-зле. Нещо не беше наред.

— Та какво казах? — попита той с глас, напрегнат от стремеж да не демонстрира слабост.

Малко след този последен въпрос той започна да се тресе на стола си. После започна да повтаря като развалена грамофонна плоча: „Ние трябва да поговорим за… да поговорим за… за медения месец“. Накрая не издържа и се хвана с две ръце за корема, гърчейки се от болки. Погледна безпомощно Нора в очите.

Тя стана и отиде до мивката, за да напълни чаша с вода. Докато бе с гръб към него, чевръсто добави праха в чашата — много силна доза простигмин, или както първият й съпруг — кардиологът Том Холис, обичаше да го нарича последния ритник. Комбиниран с хлорхининовия фосфат, който Нора бе забъркала в омлета, този препарат щеше да ускори колапса на дихателната дейност и в крайна сметка да причини сърдечен удар. Цялата тази смес се абсорбираше напълно от организма.

— Ето, вземи това — каза тя на Джефри и му подаде чашата.

Той се разкашля и едва чуто изломоти:

— Ка… какво е това? — запита, неспособен да фокусира погледа си върху шипящата течност.

— Просто го изпий — посъветва го Нора. — То ще се погрижи за всичко. Цоп, цоп. Фъс, фъс.

91.

Той искаше да се добере до отговорите; нуждаеше се от тях, за да направи верни заключения. Трябваше да подреди липсващите парченца от мозайката.

Цялата тази главоблъсканица внезапно се превърна в нещо много лично за ОʼХара. Или Туриста.

Мистериозният файл, който той бе спасил пред Гранд Сентръл Стейшън.

Списъкът с имената, адресите, банковите сметки и сумите в тях.

Младият доставчик на пици, който се опита да го убие.

Но кой стоеше зад всичко това? Истинският продавач, изнудвачът?

Нима бе някой от неговите хора?

Какво искаха те? Знаеха ли, че е направил копие на файла? Или само го подозираха? Или просто искат да се подсигурят, в случай че той притежава тази безценна информация?

Те не ми вярват. Нито аз вярвам на тях.

Уютна и мила картинка.

Накъде е тръгнал светът…

Така че той се опитваше да се възползва от всеки свободен час — както например в деня след чудесното прекарване с момчетата на стадиона на „Янките“, — за да работи върху имената от файла, опитвайки се да подреди пъзела. Но трябваше да признае, че не беше някакъв гений в тази област.

Най-сетне бе стигнал до това заключение.

Всички хора от списъка незаконно прехвърляха парите си в офшорни банкови сметки.

Възлизащи някъде над един милиард долара.

Беше се свързал с няколко от банките, изброени в списъка, но вероятно това не бе правилният подход.

Беше звънял в домовете на неколцина от компрометираните личности. Но и това нямаше да помогне. Какво можеше да очаква от тях? Да си признаят ли?

В късната неделна вечер той четеше страниците за модата в „Ню Йорк Таймс“. Интересът му се дължеше на съвсем други причини. Причини, свързани единствено с Нора Синклер. За да може по-късно да има за какво да разговаря с нея.

И ето че го видя!

Страхотно!

Бинго!

Ето три, не, четири, пет, девет, единадесет имена от списъка — всички присъстваха на едно и също бляскаво светско парти в „Уолдорф Астория“.

Така най-после разбра — изнудването, мошеничествата, паниката, разбра дори защо той е въвлечен да следи всичко да бъде наред. Сега осъзна съвсем ясно защо някой толкова силно жадува да го убие — просто защото той може би знаеше нещо.

Което, както се оказа напоследък, не бе лишено от основания.

ОʼХара вече знаеше много повече, отколкото му се искаше.

И за двата случая, в които действаше под прикритие.

92.