Меден месец

— И аз се тревожа за теб, скъпа. Струваш ми се доста потисната. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е наред. — В главата й се мярна лицето на ОʼХара. — Знаеш как понякога само един-единствен човек може да ти опъне нервите до скъсване.

— Това е още една причина да бъдеш с този един-единствен човек, който може да те накара да се почувстваш по-добре — убедено заяви Джефри. — Ще ми се обадиш ли по-късно? Обичам те.

Нора обеща да му позвъни и завърши със задължителното: И аз те обичам, скъпи.

Нора беше доволна от настоящия си „мъж за издръжка“, но вече започваше да й писва. Напоследък й ставаше все по-трудно да съгласува лъжите си, а това означаваше, че се подлага на голям риск. Ала въпреки това нямаше намерение да си пропилее уикенда с Джефри, преди да си разчисти сметките с ОʼХара заради унижението, на което я бе подложил.

След броени минути стигна до центъра на Брайърклиф Манър. Като по чудо, намери място за паркиране, излезе от колата и погледна към фирмената табела над прозорците на втория етаж.

На нея бе изписано: „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

Прочете името бавно, за да се увери, че първия път не бе пропуснала нещо. Вече нищо нямаше да приема на доверие.

Никога вече, ОʼХара.

87.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна?

Нора се взря през слънчевите си очила към приветливата млада жена, седяща зад бюрото — някъде в средата на двадесетте, с интелигентен поглед, явно притежаваща солидна квалификация за тази работа.

— Искам да се срещна с Крейг Рейнълдс. Той тук ли е?

Тя забеляза, че младата служителка се поколеба за миг. Сигурно и тя бе в играта. Трябваше да признае, че не беше съвсем лоша актриса.

— Съжалявам, но точно сега господин Рейнълдс отсъства.

Нора погледна часовника си.

— Да не би да е на обяд? Може би в „Амалфи“?

— Всъщност днес той е в командировка.

— Тогава знаете ли кога ще се върне?

— Предполагам, че в понеделник — промърмори младата служителка. — Имате ли уговорена среща с него? Желаете ли да ви запиша за следващите дни?

— Не. Крейг ми каза да се отбия. Но може би и вие ще успеете да ми помогнете. Дойдох, за да получа копие от застрахователната полица.

В очите на служителката отново се мярна някакво колебание, последвано от кратко проблясване. Но като цяло тя се справяше отлично с ролята си.

— Ваша ли е тази застрахователна полица? — заинтересува се служителката.

— Не, но аз съм бенефициент по нея.

— Разбирам. — Младата жена поклати глава. — За нещастие мога да дам копие от документа само на истинския притежател на застрахователната полица.

Нора погледна към името на служителката, изписано на поставката на бюрото.

— Името ви е Моли, нали не греша?

— Да.

— Е, Моли, работата е там, че ще бъде доста трудно да се изпълни това изискване. Причината е, че истинският притежател на тази застрахователна полица е мъртъв.

— О, господи, много съжалявам!

— Също и аз, уверявам ви. Той беше мой годеник.

Лицето на Моли просветна за миг.

— Да не би да сте госпожица Синклер?

— Откъде знаете за мен?

Моли погледна през рамо, сякаш искаше да подчертае колко е малък офисът.

— Тук работят само двама служители. Затова съм запозната с вашия случай. Още веднъж искам да кажа колко много съжалявам.

Нора свали слънчевите си очила и се втренчи право в очите на Моли.

— В такъв случай предполагам, че няма да бъде проблем да ми дадете копие от застрахователната полица?

Моли примигна два-три пъти, преди да се разтопи в приветлива усмивка.

— Разбира се, че не. Нека само да проверя дали ще мога да я намеря в кабинета на господин Рейнълдс.

И докато служителката търсеше в задната стая, Нора огледа помещението. Офисът наистина бе доста малък, но по всичко приличаше на законно действащ филиал. Навсякъде бе отрупано с папки и разпечатки. Ала все пак нещо не беше съвсем наред. По-точно Моли. За човек, който претендира да е запознат с всичко в офиса, тя прекаляваше с импровизациите.

След малко се върна от задната стая… с празни ръце. Поклати глава.

— Извинете ме, госпожице Синклер, ала не можах да открия вашата полица — обясни тя.

Нора докосна с пръст слепоочието си.

— Знаете ли какво? Току-що осъзнах нещо. Крейг ми бе споменал, че често носел документи в кабинета си в централата в Хартфорд.

— Така ли? О, тогава трябва да е там.

За секунда задържа погледа си върху лицето на Моли. Младата служителка вероятно бе разигравала многократно тази сцена. Но очевидно нейният „шеф“ бе забравил да й нареди да повтаря пред посетителите, че централата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ се намира не в Хартфорд, а в Чикаго.

Нора си сложи отново слънчевите очила.

— В такъв случай защо пък да не изчакам до понеделник, когато Крейг ще се върне.

— Ще му предам, че сте идвали тук, нали нямате нищо против?

Сигурна съм, че ще го направиш, Моли.