Меден месец

— Така ли? — учуди се тя и закачливо го тупна по гърдите. — Тогава трябва по-често да те оставям да висиш на телефона, без да можеш да се свържеш с мен.

— Забавно е, че го казваш.

— Какво искаш да кажеш?

— Това за висенето. Промених края на романа. Точно по този начин умира главният ми герой, увиснал на въжето.

— Наистина ли? Дай ми да го прочета!

— Ще ти го дам, разбира се, но първо искам да ти покажа нещо. Ела с мен.

— Да, господарю мой. Навсякъде ще те последвам.

Той улови ръката й и я поведе нагоре по стълбите. Отминаха библиотеката и се насочиха право към голямата спалня.

— Ако си решил да ми покажеш това, за което си мисля, че искаш да ми покажеш, искам да ти напомня, че вече съм го виждала, скъпи — подразни го тя.

Той се засмя.

— Само за това си мислиш!

Оставаха няколко крачки до вратата на спалнята, когато Джефри спря и се обърна към нея.

— А сега затвори очи — прошепна той.

Нора се подчини и той я въведе вътре.

— Добре, сега вече можеш да си отвориш очите — разреши й домакинът.

Нора още веднъж се подчини на заповедта му. И веднага възкликна смаяно:

— Боже мой!

Погледна към Джефри и после обратно към стената над камината. Приближи се плахо, съвсем бавно. Насреща я гледаше картина с маслени бои — нейният портрет.

— Е, какво ще кажеш за картината?

— Красива е — промълви Нора, преди да съобрази как би могло да прозвучи това на Джефри, след като на портрета бе изобразена именно тя. — Искам да кажа…

— Не, права си, наистина е много красива, не мога да го отрека. — Той я обгърна с ръце, както бе застанал зад нея, и отпусна глава на рамото й. — Не би могло да бъде иначе, нали?

Тя продължаваше да се взира безмълвно в картината, докато накрая очите й се наляха със сълзи. Той наистина много я обичаше. Нямаше място за съмнение. Портретът красноречиво изразяваше това, което изпитва към нея, как я възприема.

Джефри я притисна още по-плътно към себе си.

— Виждаш ли, не те доведох тук, за да ти покажа леглото, а само това платно. — Той погледна през рамо към четирите махагонови колони на леглото. — Разбира се, след като вече сме тук…

Нора се извърна с лице към него.

— Ти наистина знаеш как да вкараш едно момиче в леглото си, нали?

Лицето му светна в самодоволна усмивка.

— Каквото и да ми струва това.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Те се целуваха, докато се събличаха, като в същото време бавно напредваха към леглото. Той нежно я повдигна — стори му се лека като перце в силните му ръце. Положи я на леглото и за миг се спря, загледан в тялото й, преди да легне до нея. Не смееше дори да мигне, защото искаше да се наслади докрай на гледката. И Нора му позволи. Той заслужаваше да се любува на голотата й. Нали беше толкова добър с нея.

Започнаха да се любят много бавно и нежно. Но после продължиха в трескав ритъм, неподвластни на никакви задръжки. Ръцете и краката им се сплитаха като запалени фитили. Докато най-после експлодираха. Или поне Джефри, докато Нора разиграваше перфектно своята роля, също като Мег Райън в Когато Хари срещна Сали, само че без комичен ефект.

Измина минута в прегръдки, без никой да промълви дума. Джефри въздъхна дълбоко и с нежелание се превъртя на една страна.

— Гладен съм — каза той. — А ти?

Нора надигна глава от възглавницата. Нямаше начин да не погледне към портрета на стената и за миг се взря в собствените си очи. Запита се дали има друга жена в света, която да прилича на нея.

— Да — най-после тихо промълви Нора. — И аз съм гладна.

90.

Когато Джефри влезе в кухнята, Нора, с вид на богиня, бе застанала до безупречно лъснатата печка „Вайкинг“.

— Имаше право — обади се той. — Душът ми се отрази много добре.

— Ето, видя ли, нали ти казвах. Нора знае най-добре.

Той надникна през рамото й към тигана.

— Сигурна ли си, че с нищо не мога да ти помогна?

— Не е нужно, скъпи. За всичко съм се погрижила.

Тя посегна към дървената шпатулка. Наистина нямаше с какво да й помогне, нали? Вече бе решила. Когато той седна до масата, тя за последен път подхвърли златистия омлет в тигана.

Няма връщане назад. Трябва да го направя. Точно тази вечер.

— О, забравих да ти кажа — сепна се той. — Онзи фотограф от списанието ще се появи тук следващия уикенд. Каза, че искал в събота следобед да ни направи снимки за статията.

— Да разбирам ли, че вече си обмислил всичко и си взел решение?

— Относно това да съобщя на света какъв истински късметлия съм аз? Да. Джефри Уокър и Нора Синклер са едно благословено от съдбата семейство. Ако не друго, то сега повече от всеки друг път съм готов да обявя пред света, че съм женен.

Тя едва не се задави от смях.

— Какво толкова смешно има?

— Звучиш като бизнесмен, предлагащ акциите си на борсата — обясни му Нора, върна се при печката и изсипа омлета на Джефри в чиния. Време беше да му сервира вечерята.

Тя седна на стола срещу неговия и няколко минути го наблюдава мълчаливо как поглъща хапка след хапка. Изглеждаше безкрайно щастлив и доволен. Пък и защо не?

Накрая Нора реши да наруши тишината: