Меден месец

Не се събуди чак до сутринта. Мъчеше я силен махмурлук, с остро и пронизващо главоболие, което обаче й направи услуга: накара я да забрави защо се бе напила вчера.

Но не за дълго. Още с първата чаша горещо кафе гневът й се възвърна. Може би от аромата на самото кафе. С ванилия и лешници. Същото кафе, което бе пила с Крейг, след като се бяха запознали.

Само че не се казваше Крейг. И никога не е бил Крейг.

Накрая главоболието й започна да стихва. Вече с малко по-прояснено съзнание тя се зае отново с въпросите, останали без отговор. Първият и най-важният гласеше: защо ОʼХара се бе представил за някой друг.

Забрави за онази застрахователна полица. Всъщност дали въобще „Сентениъл Уан“ съществува?

След като бе видяла офиса му в града, тя бе приела като даденост, че има компания с това име. Но сега всичко се бе променило. Нора грабна телефона. Набра номера на служба „Справки“ в Чикаго и поиска номера на централата на „Сентениъл Уан“.

— Моля, изчакайте — отвърна операторката.

Но Нора не бе убедена, че това можеше да докаже нещо. Затова, след като си записа номера, веднага го набра.

— Добро утро, тук „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ — изрече жена с приятен глас.

— Да, мога ли говоря с Джон ОʼХара, моля?

— Съжалявам, но господин ОʼХара е извън града.

— А мога ли да се свържа с неговата гласова поща?

— За нещастие точно сега нашата система за гласова поща е повредена — обясни жената.

— Колко удобно.

— Извинете?

— Няма нищо.

— Ако желаете, можете да оставите съобщение, което ще му предам.

— Не, няма нужда. — Нора понечи да затвори. — Извинете, но как е вашето име?

— Аз съм Сюзън.

— Всъщност, Сюзън, имам още един въпрос. Можете ли да ми кажете дали Крейг Рейнълдс още работи към вашата компания?

— Задръжте така. Ще трябва да проверя в списъка на служителите. Рейнълдс ли казахте?

— Да.

— О, да, ето го. Господин Рейнълдс е шеф на един от нашите филиали в Ню Йорк. В Брайърклиф Манър, ако трябва да бъда по-точна. Желаете ли номера му?

— Разбира се.

Нора го записа.

— Благодаря ви, Сюзън.

— Няма защо, госпожо… — Последва пауза. — Съжалявам, но как казахте, че ви е името?

— Не съм го казвала.

Нора прекъсна връзката. Веднага посегна към чантичката си и измъкна визитната картичка, която Крейг й бе дал още при първата им среща. Разбира се, номерът бе същият.

— О, добър си, ОʼХара — промърмори тя на себе си, докато взимаше ключовете на колата.

Но с медения им месец бе свършено.

Четвърта част Докато смъртта ни раздели

86.

През целия път до Брайърклиф Манър Нора непрестанно държеше пръста си върху бутона „Търсене“ за превключване на станциите по радиото. Никъде не намери приятна музика. В повечето случаи се натъкваше на рап боклуци, от които й идеше да се разкрещи. Ето, най-после го улучи! Не беше на себе си от гняв. Невъзможно й бе да потуши загнездилото се в гърдите й безпокойство. Не се дължеше само на огромното количество изпито кафе. Мислите за ОʼХара бяха опънали нервите й докрай.

Затова, когато мобилният й телефон иззвъня, тя така рязко подскочи, че колата едва не излезе от шосето.

Беше той!

Първата й мисъл бе още сега да се разправи с него, само с няколко думи да му разкрие, че вече знае всичко за неговата подла игра. Но когато протегна ръка към телефона, реши да не избързва. ОʼХара нямаше да се отърве толкова лесно.

Нора погледна първо към екрана на мобилния телефон, където се изписваха номерата на тези, които я търсеха. Но заслепена от слънцето, не успя да го различи. Няма значение, предчувстваше, че е той.

— Ало?

— Къде изчезна?

Дотук с предчувствията. Леко раздразненият глас от другия край на линията принадлежеше на Джефри. Едва сега си спомни, че не бе отговаряла на обажданията му през последните два дни.

— Много съжалявам, скъпи. Тъкмо мислех да ти се обадя — успокоително замърка тя. — Но ти ме изпревари.

Той моментално омекна.

— Боже, започнах да се тревожа за теб, скъпа. Нямах никаква представа къде си.

Трябваше спешно да измисли някакво извинение, но да е по-достоверно.

— Всичко се обърка заради същата онази моя клиентка, проклета да е, толкова ме измъчи. Разбираш ли, говоря ти за същата онази досада, която заплаши, че ще се откаже от услугите ми, ако не я придружа лично при избора на тъканите.

— Как мога да я забравя? Та нали тъкмо тя ни провали миналия уикенд.

Нора замълча. Имаше нещо застрашително в мълчанието й.

— О, не! — извика той. — Не ми казвай.

— Ще се опитам да се измъкна.

— А какво още иска тя този път?

— Иска да посетя къщата й в Ийст Хамптън и да хвърля един поглед на новата й оранжерия. Работата е в това, че тя наистина е сред най-добрите ми клиенти, при това една от първите.

— Забрави ли, че утре е петък, Нора? Кога ще знаеш със сигурност?

Той е бесен. Нарича ме Нора само когато е ядосан.

— Ще ти се обадя още днес, следобед. Повярвай ми, само мисълта, че ще се наложи да прекарам още един уикенд с тази жена, ме подлудява. Липсваш ми.