Мейдей

Джонсън се спря на една страница, прочете я, а след това вдигна поглед.

— Точно така. Ако се върнат и кацнат благополучно, ще се наложи да твърдим точно това. Може пък да успеем да убедим обществеността, че пилотът аматьор, успял да пилотира и приземи един свръхзвуков самолет, е твърде тъп, за да си спомни вярно съобщенията, които сме му изпратили само часове по-рано. Освен това в кабината на онзи самолет има три абсолютно нормални личности с напълно функциониращи мозъци. Най-големият проблем обаче могат да се окажат разпечатките. Уейн, виждаш ли разпечатките, които излизат от нашата компютърна система за връзка? — попита Джонсън.

— Да. — Метц напълно бе забравил за тях. — Трябва да ги унищожим.

— Точно така, Шерлок. Но преди да го направим, опитай се да отгатнеш къде може да се намери още едно копие. Хайде, давай! Имаш право само на един опит.

— О, мамка му!

— Точно така. Компютърната видеосистема се държи странно понякога, но никога не губи разсъдъка си и не печата сама съобщения, целящи убийството на триста души. Съобщенията, които изпратихме до онзи самолет, са повече от достатъчни, за да бъдем обвинени в опит за убийство. Ако принтерът в кабината е включен — а той обикновено е — тогава те ще разполагат с всички необходими им доказателства.

Метц се изгърби и се приведе напред.

— Мили Боже! Защо не ми каза всичко това предварително?

— Защо? Защото не ти стиска, а? Беше готов да се замесиш в това само защото вярваше, че аз ще измисля някакво простичко техническо решение, което ще запрати оня Стратън в океана. Ако знаеше какви проблеми могат да възникнат, веднага щеше да хукнеш към груповия си терапевт, или както там се нарича специалистът, при когото тичат в случай на нужда провинилите се магьосници от застрахователния бизнес.

Метц бавно се изправи.

— Вече не става въпрос само за кариерите ни. Ако…

— Точно така. Сега въпросът е или нашият живот, или техният. Ако самолетът се приземи, ще получим тежки присъди — двадесет години или до живот. — Джонсън отново надникна в книгата, след което погледна към компютъра. Обърна се към Метц. — Вместо да стърчиш там и да бездействаш, иди до принтера и вземи разпечатките на последните съобщения.

Метц се приближи до машината. Ръцете му трепереха, лицето му се обливаше в пот. Погледна към контролно-диспечерския център. От време на време някой мъж вдигаше глава и поглеждаше през стъклото.

Джонсън се изправи и тръгна към вратата.

— Продължавай, Уейн. Само с едно бързо движение — от принтера право в джоба ти! — Джонсън сложи ръка на бравата, за да привлече вниманието на диспечерите, които може би го наблюдаваха в момента. — Сега!

Метц откъсна разпечатките и ги натъпка в джоба на панталона си.

Джонсън се престори, че променя решението си, и се отдалечи от вратата. Отново седна пред бюрото.

— Много добре. Ако дойдат да ни арестуват, изяж ги.

Метц се приближи до Джонсън.

— Не ми харесва чувството ти за хумор. Джонсън сви рамене.

— Аз пък не съм сигурен, че ми харесва липсата на каквото и да е чувство за хумор у теб. Това е първият признак за наличие на умствено заболяване. Неспособност да се гледа на нещата откъм смешната им страна. Хуморът държи човек нащрек, и го подготвя за всякакви изненади.

Метц почувства, че губи контрол над положението. Съзнаваше, че е пуснал на свобода тъмни сили, които не може да контролира. Всичко в тази зала, включително и Джонсън, му изглеждаше далечно и непознато. Той умееше да манипулира хората, а чрез тях и техните технологии, фабрики и машини. Не беше в състояние обаче да манипулира самите системи. В действителност човешкият фактор бе далеч по-предсказуем от техническите фактори — компютрите и двигателите, които работят, когато всички очакват от тях да спрат, и излизат от строя, когато са най-необходими.

— Имам чувството, че самолетът ще кацне благополучно, ако ние не направим нещо, за да го свалим.

Джонсън се усмихна.

— Струва ми се, че ти най-после достигна до истината. Повредите на онзи самолет не са фатални, а пилотът си го бива. Ако запази самообладание, той ще го приземи на някоя писта, на някое летище и то в такова състояние, че все нещо да оцелее — той, останалите пътници в кабината, или пък черната кутия на самолета.

— Не можем да допуснем това да се случи.

— Не, не можем. — Джонсън потропа с пръсти по пилотския наръчник. — В тази книга има нещо, което ще го довърши. Бързо. И аз мисля, че зная какво е то.

Лъчите на ранното следобедно слънце искряха по спокойната водна повърхност на океана. Американският самолетоносач Честър У. Нимитц плаваше неотклонно по курса си. Лек ветрец, породен от скоростта от осемнадесет възела в час, духаше над празната палуба за излитащи самолети. На долните палуби моряците изпълняваха рутинните си задължения.