Мейдей

Хенингс не каза нищо в отговор. Нито пък възрази по някакъв начин.

Дълго време никой от двамата не проговори.

Хенингс огледа помещението, известно като Е-334. Стерилно помещение със сиви метални стени, покрити с лабиринт от изолационни тръби за кабели. Въпреки климатика в помещението се усещаше типичната миризма, съпътстваща постоянно работещото електронно оборудване. Сега навсякъде по света имаше помещения, подобни на тази кабина Е-334 — в морето, във въздуха, под земята. Малки, претъпкани залички без човешко присъствие. Бъдещето и съдбата на човечеството някой ден вероятно ще се решат в някое помещение като това, в което се намираха в момента. Хенингс се радваше, че няма да е жив, за да види това. Погледна към Слоун. Бъдещето беше в ръцете на ето този мъж. Той знае как да живее в съвременния свят.

— Да. Разбира се. Заповядайте на Матос да свали самолета.

Слоун се поколеба за секунда, а след това побърза да седне пред радиоконзолата.

— Постарайте се да разбере какво трябва да направи и защо трябва да го направи, капитане.

Слоун погледна Хенингс.

— Да. Добре. Зная какво да правя. Днес за втори път стигаме до този момент. — Той обаче съзнаваше, че Матос може и да не се подчини.

— Полет три-четири-седем. Обажда се Базата. Чуваш ли ме? — Слоун отново погледна към Хенингс. — Поискахте от мен да бъда напълно откровен с него и аз ще постъпя точно така.

Радиото изпука, гласът на Матос, напрегнат и може би дори малко изплашен, премина през кодиращото устройство и изпълни залата.

— Чувам ви, База. Продължавайте.

Слоун долови нервността, прозираща в гласа на младия мъж. Това беше добро начало.

— Питър, говори капитан трети ранг Слоун. Преди известно време ти зададох въпрос и сега искам да чуя отговора ти. Защо ти беше заповядано да летиш далеч от кабината на пътническия самолет?

Последва дълго мълчание, а после отново долетя гласът на Матос.

— Трябваше да летя далеч от кабината, защото в нея може би имаше пилот. Ако радиопредавателите му работеха и той ме видеше, би могъл да разбере какво се е случило и да изпрати съобщение по радиото. Освен това, ако приземи самолета, би могъл да разкрие какво е видял.

— Да. Сега вече разполагаме с информация от службата за контрол на полетите. Те смятат, че на борда на самолета е избухнала бомба. Добре, продължавай. Какво още, Питър?

— Инцидентът стана по наша… моя вина. Сега ми се предоставя възможност да прикрия гафа, като сваля пътническия Стратън.

— За доброто на флота, в името на националната сигурност и заради самия себе си.

— Да.

— Изпитанията, които проведохме, бяха грубо нарушение на подписаната международна спогодба. Те са незаконни. Разбираш ли?

— Да.

— Пътниците на борда на онзи самолет са мъртви или мозъчно увредени. Самолетът лети към Калифорния — подобно на ракета, която притежава достатъчно разрушителна сила, за да изравни един малък град със земята или пък да срине до основи двадесет големи жилищни блока.

— Разбирам.

— Всички кораби и самолети в района, включително и изтребители от нашия самолетоносач, в момента тръгват в твоята посока, за да търсят изчезналия самолет. Ако някой от тях те види, с нас е свършено. През следващите десет минути трябва да изстреляш ракетата Феникс по кабината на пътническия Стратън.

— Слушам. — Последва кратка пауза. — Горивото ми е малко.

— Още една причина да побързаш с изпълнението на задачата. Когато изпълниш мисията, продължи да летиш към крайбрежието. Аз ще се погрижа да те пресрещнат и заредят във въздуха. Ясно ли е?

— Да.

Слоун реши, че е време да изиграе всички карти.

— Матос, тук при мен е контраадмирал Рандолф Хенингс, който подкрепя взетото от мен решение. Той лично ще те инструктира, след като кацнеш. Ясно?

— Да.

Слоун погледна Хенингс, който бе целия пребледнял. После продължи да говори на Матос.

— Достатъчно приказки, Питър. Изстреляй ракетата по пилотската кабина на пътническия Стратън. Разбрано?

— Да.

— Заеми позиция, прицели се и стреляй. Не можеш да си позволиш да не уцелиш. Разполагаш максимум с десет минути. Обади се, след като изпълниш мисията.

— Слушам.

— Край. — Слоун настрои часовника за десет минути, а после се завъртя със стола и погледна Хенингс. Адмиралът изглеждаше пребледнял и се подпираше на стената. — Добре ли сте?

— Да. Мисля, че съм добре. Слоун кимна.

— Надявам се не мислите, че на мен ми е по-лесно отколкото на вас.

Хенингс избърса лепкавата пот от шията си.

— Подозирам, че е така.

Слоун го погледна изпитателно. Възрастният мъж като че ли всеки момент щеше да получи сърдечен пристъп.

Хенингс се изправи.

— Смятам да изляза на палубата да глътна малко чист въздух.

Слоун не искаше да изпуска Хенингс от погледа си. В това помещение се бе установила специална атмосфера, която можеше да бъде разрушена от слънчевата светлина, от други човешки гласове и лица.

— Бих предпочел да останете тук. Поне през следващите десет минути.

Хенингс кимна.

— Да. Разбира се. Ще издържа. — Той дръпна черната щора от прозореца, отвори го и вдиша дълбоко. А след това за пръв път от четиридесет години насам му прилоша в океана.