Мейдей

— Обзалагам се, че веднага ще намерим някой ентусиазиран млад летец, готов да заеме мястото ти начаса. Вероятно ще може дори да пише по-бързо от теб. — Стюарт се усмихна, но забележката му бе напълно сериозна. Той не проявяваше особена търпимост към летците от младото поколение. Те имаха работа, която бе петдесет пъти по-лесна и добра от тази на предшествениците им, но въпреки това постоянно се оплакваха. Не си ли даваха сметка, че преди тридесет години Алън Стюарт трябваше собственоръчно да планира и подготвя всеки етап от курса преди да влезе в кабината и да седне на мястото на пилота? Разглезени са, помисли си Стюарт. Не се зае да споделя мислите си с тях — реши, че това ще е пълна загуба на време. — Ако се наложи да се приземяваме в разгара на мусонен дъжд в Токио, ще знаеш, че почтено си си изработил днешната надница, Карл.

Маквери затвори списанието Плейбой, което прелистваше, и го прибра в чантата си. Четенето по време на полет не бе разрешено, а Стюарт започваше да изпада в едно от настроенията си на сърдит капитан.

— Точно така, Карл. А може и някоя от тези лампички да започне да премигва. Тогава ще ти се наложи доста бързичко да свършиш нещо наистина полезно.

Феслър веднага схвана накъде духа вятърът.

— Прав сте. Имам добра работа. — Той леко се завъртя на стола си и погледна напред. — А междувременно, момчета, какво ще кажете да поиграем на въпроси и отговори? Коя е столицата на Руанда?

Маквери го погледна през рамо.

— Аз имам по-подходящ въпрос. Коя от стюардесите си пада по теб?

Феслър веднага застана нащрек.

— Коя?

— Теб питам. — Той се разсмя. — Виж, сега ще натисна бутона за повикване на стюардесите. Ако съдбата ти изпрати твоята тайна обожателка, ще кимна с глава. Ако ли пък не… ще се наложи сам да разбереш коя от останалите десет е твоето момиче. — Той се разсмя отново, а после хвърли един поглед към капитан Стюарт, опитвайки се да отгатне настроението му. Възрастният човек като че ли приемаше закачката спокойно. — Капитане, желаеш ли нещо?

— Защо не. Кафе и торта.

— Аз искам само кафе — рече Феслър. Маквери вдигна слушалката на вътрешния телефон и натисна бутона за повикване.

Стюардесите Шарън Крендъл и Тери О’Нийл се намираха в кухненския бокс на първокласния салон, когато видяха премигващата светлина. Тери О’Нийл вдигна телефона. След кратък разговор с Маквери тя затвори и се обърна към Шарън Крендъл.

— Отново искат кафе. Чудя се как още не са покафенели целите от това непрекъснато наливане с кафе.

— Просто са отегчени — рече Крендъл.

— Много лошо. Не е никак забавно да се катеря нагоре по стълбите всеки път, когато членовете на екипажа решат, че имат нужда от малко разнообразие. — О’Нийл извади парче торта и наля три кафета.

Крендъл се усмихна. Тери постоянно се оплакваше от нещо. Днес недоволстваше от разкарването до пилотската кабина.

— Аз ще отида, Тери. Имам нужда от движение. Освен това трябва да сляза долу, за да помогна на Барбара Йоширо. — Тя кимна към служебния асансьор, който слизаше до долното кухненско помещение. — А там човек няма къде да се обърне.

— Не. Почини си. Ако някой се нуждае от повече движение, това съм аз. Погледни ми само бедрата.

— Добре. Отивай. — Двете се разсмяха. — Аз ще почистя — додаде Крендъл.

Тери О’Нийл взе подноса, излезе от бокса и измина късото разстояние до витото стълбище. Изчака в подножието му една възрастна, добре облечена жена, която бавно слизаше надолу.

— Съжалявам, че съм толкова бавна — извини се жената.

— Не се притеснявайте. Слизайте спокойно — усмихна й се О’Нийл. Искаше й се жената да побърза малко.

— Казвам се госпожа Торндайк. — Тя се представи учтиво, без да си дава сметка, че в днешно време това изобщо не е задължително. — Много ми харесва вашият пианист. Доста е добър — додаде жената и се спря на най-долното стъпало, за да побъбри със стюардесата.

О’Нийл се усмихна насила и подпря подноса с тортата и кафетата върху перилата.

— Да. Добър е. Но имаме и по-добри от него.

— Наистина ли? Надявам се да попадна на някой от по-добрите, когато се връщам обратно.

— Дано да имате късмет.

Възрастната жена най-после отстъпи встрани и стюардесата тръгна нагоре по стълбището. До ушите й достигнаха откъси от Времето лети. С всяка изминала крачка гласовете на най-шумните пътници ставаха все по-силни.

Когато стъпи на най-горното стъпало, О’Нийл се намръщи. Трима пасажери стояха прегърнати край пианото. За момента се задоволяваха само тихичко да припяват. Но стюардесата знаеше от опит, че когато мъжете се държат толкова свойски и дружелюбно в трезво състояние, те непременно ще предизвикат неприятности след употребата на алкохол. Алкохолът отключваше у тях скритата им ирландска природа. О’Нийл знаеше, че мъжете съвсем скоро ще извадят късмет с алкохола, защото барът трябваше да бъде отворен само след няколко минути. Помисли си, че би било добре авиокомпанията да се върне към старите традиции и да се откаже от тази имитация на нощен клуб във въздуха.