Мейдей

— Здрасти. — О’Нийл поздрави младия пианист. Не можеше да си спомни дали името му беше Хоугън или Кроугън. И бездруго беше прекалено млад за нея.

Стюардесата пое по застлания с дебел килим салон, като си пробиваше път сред пасажерите. Стиснала подноса в ръце, тя почука с крак по вратата на пилотската кабина. Видя нечия сянка през вратата от фибростъкло и разбра, че някой от пилотите се е навел към прозорчето, за да види кой чука.

Карл Феслър отключи вратата и О’Нийл влезе в кабината.

— Кафето е сервирано, господа.

— Тортата е за мен, Тери — обади се Стюарт. Всеки взе по една пластмасова чашка, а Тери подаде тортата на капитана.

Стюарт се обърна към Феслър.

— Карл, провери дали вече се е получила информацията за полетите на пасажерите, на които предстои само междинно кацане в Токио. — Стюарт погледна към пустия електронен монитор, монтиран на панела между двете седалки. — Може да сме я пропуснали.

Феслър погледна през рамо към десния заден ъгъл на кабината. Беше оставил вратата към принтера отворена. Нямаше никакви съобщения.

— Няма нищо, капитане.

Стюарт кимна.

— Ако не получим тази информация съвсем скоро — рече той и погледна Тери О’Нийл, — ще изпратя още едно запитване.

— Много добре — кимна О’Нийл. — Някои от пътниците в първа класа започват да стават нервни. От опит знам, че една разпечатка с информация за предстоящите полети ще им подейства по-успокояващо и от валиум.

Докато разговаряше с капитана, О’Нийл забеляза с периферното си зрение, че Феслър и Маквери се спогледаха някак странно. Това очевидно бе някакъв сигнал. Тери осъзна, че двамата офицери играят някаква игричка, а тя самата е част от нея. Хлапаци. След като всички й благодариха, О’Нийл излезе от кабината и затвори вратата след себе си.

Капитан Стюарт прие тортата и кафето като някакво специално събитие, което можеше да се сравни само с появата на километричен камък по правата като конец магистрала през пустинята. Той бавно изяде пастата, а после се облегна назад и отпи от кафето. От тримата пилоти в кабината единствено Стюарт си спомняше времената, когато храната в самолета се сервираше в чинии от истински порцелан. Приборите бяха от сребро, а храната нямаше вкус на пластмаса. Сега дори и миризмите бяха различни от ония, които си спомняше от годините, през които летеше като млад втори пилот. Тогава кабината ухаеше различно. На истинска кожа, на хидравлично масло и застоял цигарен дим; сега се усещаше единствено стерилната миризма на акрилни бои и синтетични материали.

Мислите на Алън Стюарт се рееха в миналото. Летеше за Транс-Юнайтид от тридесет и четири години. Прекосявал бе Тихия океан повече от хиляда пъти. Изминал бе милиони мили, макар че свръхзвуковите скорости бяха лишили тази статистика от смисъл. Отдавна вече бе престанал да брои часовете, прекарани във въздуха, изминатите мили, прекосяванията на океана.

Той въздъхна, а след това отново отпи от пластмасовата чашка.

— Не знам откъде компанията купува това скапано кафе — заяви без да се обръща конкретно към някого от спътниците си.

Феслър се обърна.

— Ако наистина те интересува, отговорът е: Бразилия.

Стюарт не каза нищо в отговор. След няколко секунди отново потъна в размишления. Свръхзвуковите самолети всъщност не се пилотираха; те просто се насочваха по курса, а след това само се наблюдаваха. Онова, с което най-вече се занимаваха съвременните пилоти, бе вкарването на инструкции за бордовия компютър, който всъщност осъществяваше планираните задачи. Работата на летците бе станала твърде пасивна — но само докато не се случеше нещо непредвидено.

В отминалите дни имаше много повече работа, но пък беше далеч по-забавно. Тогава имаха дълги престои в Сидни, Хонконг, Токио. Понякога, докато летеше на дванадесет мили височина със своя Стратън, Стюарт разглеждаше маршрутите, по които бе летял в младостта си. Спомняше си старите Боинг 707 — първите реактивни самолети. А капитаните, с които бе работил, бяха летели по същите тези маршрути и бяха управлявали други самолети — ДС-4, ДС-6 и ДС-7. Дори и с Боинг 707 се налагаше да се правят междинни кацания за зареждане с гориво. В ония години пътникопотокът беше по-рехав, което означаваше, че полетите по даден маршрут се осъществяваха само няколко дни в седмицата. А това осигуряваше на екипажите неколкодневни престои в далечни и екзотични места. В ония години животът бе много по-простичък, но пък далеч по-интересен и вълнуващ.

Карл Феслър почука с молив по цифровия дисплей на уреда за измерване на общата температура на самолетния корпус. Предстоеше му да въведе поредната група данни в портативния компютър, които отразяваха поведението на самолета по средата на полета. Тези всевъзможни измервания и показатели биваха въвеждани в главния компютър на компанията и си оставаха там, забравени от всички.