Мейдей

Натисна няколко клавиша по клавиатурата и на монитора се появи нова информация. Милър прочете имената на членовете на екипажа. Това на Алън Стюарт му беше много добре познато. Както често се случва при съвременните делови взаимоотношения, двамата мъже се познаваха само благодарение на компютърните комуникации. За Милър капитан Стюарт бе само един глас по телефона или радиото. И въпреки това имаше чувството, че го познава добре. Освен това знаеше, че капитанът на Полет 52 е човек, на когото може да се разчита. Милър не познаваше другите членове на екипажа, но знаеше със сигурност, че Стюарт е строг капитан, който държи на дисциплината. Предполагаше, че Стюарт скоро ще забележи недоглеждането на бордовия инженер и веднага ще изпрати последните данни за полета. Най-сигурният начин един диспечер да изпадне в немилост е като притеснява някой пилот — особено пък съвестен и дисциплиниран човек като Стюарт. А Джак Милър нямаше никакво намерение да допуска подобна грешка през времето, оставащо му до пенсия. В такива случаи на преден план излизаше помощникът му Евънс. Той вдигна поглед към Евънс, който продължаваше да прехвърля съобщенията.

— Скоро ще получим информацията. Ако ли не, тогава… — Милър замълча и се замисли. Не му се искаше да отправи запитването до Полет 52 по честотите, запазени за контрола върху въздушния трафик, защото така съобщението щеше да стане достояние на всички. Насочи поглед към вратата на малката остъклена комуникационна зала, където се помещаваше компютърната видеосистема за връзка. — Ако не се обадят до, да речем един час, изпрати им запитване по компютърната система.

Евънс изръмжа нещо в отговор. По радиото щеше да стане по-лесно и по-бързо — съобщенията, изпратени чрез компютърната система, понякога изобщо не пристигаха — но Милър винаги бе държал на внимателното отношение към пилотите и на дискретността. Евънс обаче смяташе, че не е нужно да са чак толкова деликатни — щом един капитан не изпълнява съвестно задълженията си, той заслужава да бъде повикан по радиото и предупреден за пропуските си.

Евънс избута компютърните разпечатки настрана и се върна на бюрото си.

Милър погледна отново монитора, след което натисна един бутон и изключи дисплея.

— Денят там сигурно е чудесен — подвикна той на Евънс. — Сега сигурно пият кафе и мечтаят.

Евънс изломоти нещо неразбираемо и се зае да вкарва в компютъра данните, получени току-що от някакъв друг полет.

Милър не сваляше поглед от часовника. Всички в залата се умълчаха — чуваше се единствено бръмченето на електронната апаратура. Милър съсредоточи цялото си внимание върху минутната стрелка. Беше свикнал с подобно очакване, но в такива моменти винаги изпитваше известна нервност. Същото чувство, което го тормозеше при всяко закъснение на жена му. Или на децата му — син и дъщеря тийнейджъри. В подобни случаи времето летеше твърде бързо, минутите се нижеха неусетно, очакването се превръщаше в истинско мъчение и човек започваше да си мисли все лоши неща.

* * *

Джон Бери седеше на капитанското място, превързал се с предпазния колан. Лъчите на обедното слънце струяха през прозорците на кабината и го обливаха в ярката си светлина. Той отново натисна бутона за радиовръзка върху микрофона и заговори високо и ясно.

— Чувате ли ме? Чува ли ме някой?

Челото му бе осеяно със ситни капчици пот, устата му бе пресъхнала.

С дясната си ръка се опита внимателно да настрои аудиопанела.

— Мейдей! Чувате ли ме? Мейдей! Никой ли не ме чува? Мейдей!11

Той се облегна назад и се заслуша. Очакваше да чуе познатото пращене, писукането, предшестващо всяко радиосъобщение. От говорителите обаче не долетя никакъв звук.

Бери се прегърби на мястото си. Беше объркан. През годините, през които бе пилотирал самолет, се бе научил ако не друго, то поне да използва радиото за връзка със земята. Дори и в свръхмодерния Стратън системата за радиовръзка изглеждаше сравнително проста. Приемниците на лайнера не бяха кой знае колко по-различни от тези на самолетите, с които бе летял. И въпреки това очевидно имаше някаква тънкост, известна само на посветените, която осуетяваше опитите му да изпрати сигнал за помощ. Но каква? И защо? Защо тези радиостанции да са по-различни?

— По дяволите! — Бери се запита как изобщо би могъл да се надява, че ще може да пилотира огромния самолет, щом не може да се справи дори с радиото.