Мейдей

Вторият пилот се размърда на мястото си, едната му ръка падна в скута му и се удари в централния панел. Бери затаи дъх в очакване. Ако пилотът помръднеше отново, би могъл неволно да изключи автопилота или по някакъв друг начин да застраши безопасността им. Бери знаеше, че не може да се оправи в този лабиринт от копчета и бутони и не би могъл да се надява, че ще успее да включи точно онова, което пилотът неволно е изключил.

Той се обърна към момичето.

— Бързо! Помогни ми да го измъкнем оттук — рече й Бери.

Тя се приближи и хвана несръчно краката на пилота, докато Бери се опитваше да измъкне отпуснатото му тяло от стола.

— Не му позволявай да докосне таблото.

— Няма. — Тя вдигна краката на Маквери над централния панел, а Бери го изправи назад.

— Аз ще го повдигна. Внимавай краката му да не докоснат нещо.

Веднага щом се отдалечиха от централния панел, Бери пусна краката на пилота да се тътрят по пода и го повлече към салона за развлечения.

— Болен ли е? — попита момичето. Беше й ясно, че пилотът не е мъртъв. Той дишаше, а главата му от време на време помръдваше насам-натам. Очите му обаче бяха затворени.

— Да. Да го сложим да легне. Опъни краката му. Подай ми онази възглавница. — Бери пъхна възглавницата под главата на втория пилот. Повдигна клепачите му. Зениците му изглеждаха разширени, но Бери не беше съвсем сигурен. Погледна към момичето. — Може пък да се оправи. Погрижи се да му е удобно. Това е всичко, което можем да направим за него в момента.

— Ще донеса одеяло. — Тя посочи одеялото, захвърлено под една седалка наблизо.

Бери кимна. Вторият пилот би могъл да се съвземе достатъчно, за да помогне на Бери да управлява самолета. Надяваше се, че с помощта и указанията на Маквери ще може да се справи с този Стратън 797. Може би.

Момичето донесе одеялото. Двамата клекнаха по средата на салона и се заеха да създадат някакви удобства за пилота. Бери хвърли един поглед към кабината. Знаеше, че съвсем скоро щеше да се наложи двамата с момичето да измъкнат капитана от мястото му и да изнесат безжизненото тяло на бордовия инженер. Това обаче можеше да почака още няколко минути. Бери съсредоточи цялото си внимание върху втория пилот. Той несъмнено бе единствената им надежда.

Бери погледна момичето.

— Как се казваш? — попита той.

— Линда. Линда Фарли.

— Сама ли си?

— Да.

— На колко години си?

— След четири дни ще стана на тринадесет… Гласчето й изтъня и Бери се опита да се усмихне.

Помисли си: Честит рожден ден, Линда!

Бери и Линда се постараха да осигурят възможно най-големи удобства за втория пилот Даниел Маквери. И изобщо не забелязаха самолета, прелетял на около шейсет фута от мястото, на което бяха коленичили.

* * *

— База, не забелязвам признаци на живот в пътническия салон. — Матос бе раздвоил вниманието си между дългата редица прозорци и техническите изисквания, които поставяше пред него стремежът му да лети успоредно на пътническия самолет. Ръцете му непрекъснато сновяха между дроселите и контролния лост и извършваха корекциите в курса, позволяващи му да лети възможно най-близо до самолета.

Изтребителят летеше малко по-високо от пътническия лайнер, но Матос не се осмеляваше да застане успоредно на дългата редица прозорци. Въздушният поток, образуващ се край гигантското крило на свръхзвуковия самолет, създаваше силна турбулентност на тази височина. Матос предпочиташе да лети в по-спокойната зона, разположена на десетина фута над самолета.

— Не се вижда съвсем ясно. В салона е тъмно. — Слънцето огряваше и двата самолета с ярките си лъчи и всеки опит да се надникне през някое от малките прозорчета във вътрешността на самолета бе обречен на неуспех. Матос вече разбираше това. Първоначално смяташе, че ще може да надникне през някоя от двете дупки в корпуса. Но не се получи. Имаше струпани твърде много отломки, които хвърляха прекалено много сенки. Даже и да имаше оцелели сред пътниците, те едва ли щяха да стоят близо до дупките. Вятърът щеше да ги прогони оттам. Матос съзнаваше, че би могъл да види само онези хора, които искаха да бъдат видяни. Те трябваше да притиснат лица към прозорците, за да може той да ги забележи. Ако се отдръпнат само един-два фута по-навътре, лицата им ще се потопят в относителния мрак, който цареше в самолета.

Оцелелите обаче със сигурност щяха да се постараят да бъдат видяни. Щяха да се опитат да привлекат вниманието на Матос. За да им помогне.

— Добре, Матос. В пътническия салон няма никой. Иди и провери пилотската кабина.

В гласа на Слоун отново се усещаше нетърпение. Заповедни нотки. Грубост. Той очевидно искаше час по-скоро да приключат с това. Матос не можеше да си обясни какво се целеше с всичкото това бързане. За момент се зачуди какви ли заповеди щеше да получи след това.

Матос бавно увеличи скоростта. В момента, в който прелиташе край най-широката част от корпуса на самолета, той леко измести своя F-18 вдясно и краят на крилото му се озова само на десетина фута от пътническия 797.