Мейдей

В думите на Слоун имаше резон, макар че в един момент Хенингс се запита дали капитанът е напълно откровен с него. Хенингс искаше да направи онова, което е най-добро за флота. Случилото се бе огромна трагедия. Но, както бе изтъкнал Слоун, вече нищо не можеше да се направи. Никой не можеше да отстрани грешките, недоглежданията и съвпаденията и да съживи мъртвите. Последното нещо, което Хенингс би искал да стори, е да опозори флота по някакъв начин. Приятелите на Хенингс в Пентагона също щяха да бъдат засегнати. Той съзнаваше, че те са силно уязвими, тъй като провеждаха тези изпитания без разрешение. Даде си сметка, че ако истината излезе на бял свят, той самият също ще се окаже в ужасно положение. В ума му проблеснаха лицата на старите му приятели от Пентагона. Трябва да предпазим флота. Да защитим живите, помисли си Хенингс.

— Адмирале — обади се Слоун, почувствал, че Хенингс е готов да стигне до заключението, към което го насочваше от началото на разговора им. — Разбирам вашите резерви и опасения. Ще се съобразя с казаното от вас. И ще извърша една последна проверка. Ще се обадя в комуникационния център, за да се уверя, че от борда на Стратън не е бил изпращан сигнал за помощ. След това ще заповядам на Матос да огледа самолета още веднъж. По-внимателно и по-отблизо. Ако той докладва, че няма оцелели на борда, тогава ние двамата ще знаем какво трябва да се направи.

Слоун протегна ръка към телефона на бюрото, за да се свърже с комуникационния център. Не сваляше поглед от Хенингс. Опитваше се да изчисли вероятността за успех. Искаше да е сигурен, че пенсионираният контраадмирал ще участва в конспирацията. Имаше нужда от него. Вероятността Матос да забележи някакви признаци на живот на борда на онзи Стратън беше минимална.

Хенингс се изправи непохватно. Всяко мускулче от тялото му бе сковано от напрежение. Слоун държеше телефонната слушалка. Хенингс плъзна поглед към дигиталния часовник. Изтече половин минута, но мозъкът му сякаш отказваше да функционира. Хенингс се обърна към Слоун. Имаше чувството, че целият живот е замрял в очакване на неговото решение. Най-накрая контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс изрази съгласието си с едва забележимо кимане с глава.

* * *

Младото момиче се притискаше към Джон Бери, който стоеше на пътеката в предната част на пътническия салон на бедстващия самолет. Бръмченето на четирите самолетни двигателя и шумът, предизвикан от въздушния поток между двете дупки в корпуса, отекваха в салона, но Бери чуваше риданията на момичето и усещаше горещите му сълзи, които капеха по ръката му. Изпитваше огромна благодарност към това дете заради физическото му присъствие. Не би могъл да се справи съвсем сам с целия този кошмар. Всяка компания, пък дори и на едно дете, беше за предпочитане.

Бери долови някакъв приглушен шум зад гърба си и това бе първият признак, който му подсказа, че нещо неочаквано и непредвидено ще наруши този кратък миг на спокойствие. Той се обърна, без да изпуска детето от прегръдките си.

— Лягай! — изкрещя Бери и бутна момичето на едно празно място на централната редица. Висок и мускулест мъж с обезумели очи тичаше към тях, стиснал във вдигнатата си дясна ръка назъбено парче от поднос за сервиране. Хората, които вървяха след него, спряха преди да стигнат до Бери и момичето. Изглеждаха не толкова агресивни колкото любопитни. Стояха мълчаливо и с изумление наблюдаваха сцената, разиграваща се пред очите им.

Мъжът крещеше неразбираемо. Лицето му бе разкривено от омраза, от челото му се стичаше пот. Увреденият му мозък, кой знае как, бе успял да формулира мисълта, че детето плаче, защото Бери го е наранил. Мъжът щеше да защити младото момиче. Щеше да убие Бери.

— Спри! — изрева Бери.

Мъжът беше почти до него и Бери се извъртя на една страна. Назъбеният край на подноса мина край него, без да го нарани. Умопобърканият мъж не беше достоен противник за един здрав и напълно нормален човек. Джон Бери заби десния си юмрук в челюстта му и го отхвърли през няколко стола назад.

Бери застана по средата на пътеката. Дясната му ръка пулсираше от болка и той за миг си помисли, че може да я е счупил. Леко я разтърка, за да притъпи болката, и почувства, че в душата му се надига отдавна забравеното чувство на задоволство и гордост от самия себе си. Беше успял да защити себе си и момичето.

Бери изгледа яростно останалите пътници и размаха юмруци. Това беше само поза, демонстрация на сила, предназначена да уплаши шепата хора, които стояха около него и го наблюдаваха. Дълбоко в душата си той изпитваше желание да избяга. Но съзнаваше, че не би имал никакъв шанс, ако всичките го нападнат едновременно. Малоумни или не, те бяха твърде много, за да ги победи. Надяваше се, че заплашителните му жестове ще са достатъчни, за да ги уплашат и задържат на разстояние.