Мейдей

В умовете на пътниците от време на време проблесваше някоя разумна мисъл, която криволичеше между белите петна на увредените им мозъци. Те все още можеха да изпитват страх и поради това започнаха един по един да отстъпват. Бери благодари на Бога, че не притежаваха достатъчно самообладание и ум, за да се обединят срещу него. Нападението им се размина. За момента поне.

Бери хвана момичето за ръка и го поведе към витото стълбище.

— Добре ли сте, господине — попита го.

— Да.

Сърцето му биеше до пръсване, устата му бе пресъхнала. Сви пръстите на ръката си и се убеди, че няма нищо счупено. Ще трябва да бъде по-внимателен. Не можеше да допусне да бъде наранен. Ако това се случи, двамата с момичето ще се окажат напълно беззащитни. При първа възможност щеше да си приспособи някакво оръжие. Щеше да измисли нещо и за момичето.

Бери пое дълбоко въздух и почувства, че започва да се успокоява.

— Дръж очите си отворени. И се оглеждай на четири.

— Добре — отвърна детето.

Изкачиха се по стълбите към салона на горния етаж. Стълбището скърцаше под краката им.

Обстановката горе бе далеч по-спокойна от лудницата, която бяха оставили в долния салон. С изключение на висящите кислородни маски на пръв поглед всичко изглеждаше нормално. В момента, в който обаче направиха няколко крачки из салона, това впечатление се разсея.

В салона за развлечения имаше девет души и Бери си помисли, че всичките спят. После забеляза, че телата им са застинали в напрегнати и разкривени пози. На лицата им бе изписан неописуем ужас. Две жени — стюардесата и една възрастна дама — бяха в полусъзнание. Стюардесата се подпираше на бара и декламираше нещо неразбираемо. В очите й блестеше налудничав блясък и тя отчаяно се държеше за бара, опитвайки се да запази равновесие. Бери прочете табелката с името й — Тери О’Нийл. Беше я видял да сервира закуската. Преди малко повече от половин час тя разнасяше храна и напитки в първокласния сектор, а сега едва стоеше изправена.

Бери се извърна.

Възрастната жена се намираше в другия край на салона. Тя галеше главата на съпруга си, който лежеше по очи върху масичката пред нея. Жената нашепваше нещо на мъртвото му тяло и част от напевно произнесените детински думички достигнаха до слуха на Бери.

Трима мъже и две жени седяха на канапе с форма на подкова, което се намираше близо до пианото. Всичките носеха кислородни маски и изглеждаха в безсъзнание. До тях седеше мъж с тъмни очила на слепец, протегнал ръка в напразен опит да открие кислородната маска, която висеше само на няколко инча вляво от него. Изглеждаше мъртъв.

Отворената врата на пилотската кабина беше няколко фута по-нататък и Бери видя, че и тримата пилоти седят прегърбени на местата си, захлупили глави напред. Забави крачка. Никак не му се влизаше в кабината.

Най-накрая пристъпи напред през прага. Тримата пилоти бяха в безсъзнание. Стегни се, заповяда си Бери.

Младото момиче стоеше точно зад него.

— Никой не управлява самолета — обади се то.

— Той се управлява автоматично. Като асансьор.

Контролните лостове помръдваха в синхрон в отговор на електронните команди, постъпили от автопилота, който насочваше самолета по курса му. Момичето огледа кабината и видя безжизненото тяло на Карл Феслър, захлупено върху таблото пред него. От изкривената на една страна кислородна маска долиташе съскането на изпомпвания през нея кислород. Тя отстъпи крачка назад и се загледа с изненада във Феслър.

Бери почти не забелязваше момичето. Беше се досетил за състоянието на Феслър в мига, в който забеляза, че е без маска. Затова насочи цялото си внимание към капитана, който имаше маска на лицето си. Приближи се до него и го разтърси, опитвайки се да го върне в съзнание. Оцеляването им зависеше от състоянието на този човек.

Капитан Алън Стюарт дишаше, но беше коматозен. Бери бавно започна да се примирява с факта, че едва ли някой би могъл да помогне на капитана.

Насочи поглед към втория пилот. Той също бе в безсъзнание. Бери и момичето бяха оцелели, но само за да открият, че няма кой да пилотира самолета.

Бери огледа кабината. Стените около пилотите бяха натъпкани с апаратура. Някои от приборите му се сториха познати, но имаше цели панели и редици с измервателни инструменти, които бяха абсолютна загадка за него. Разликата между този гигантски реактивен лайнер и неговия четириместен витлов самолет беше същата като разликата между реактивен самолет и космическа совалка. Свързваше ги единствено фактът, че всички те летяха в небето.

Джон Бери знаеше, че не би могъл да пилотира този огромен свръхзвуков самолет. Заля го вълна на черно отчаяние и непоносима мъка. Единственото, което имаше значение в момента, бе непосредственото им оцеляване — да останат живи през времето, отпуснато им от движението на часовниковите стрелки в пилотската кабина.