Мейдей

Слоун бавно отвори очи, а след това извърна глава, за да погледне Хенингс. Докато се взираше в очите на контраадмирала, Джеймс Слоун успя да се измъкне от най-дълбоката емоционална дупка, в която бе попадал през живота си. За един кратък миг бе изгубил почти напълно самообладанието и железния самоконтрол, който си бе наложил. В следващия миг на лицето му отново се изписа обичайното сурово изражение, в очите му проблесна решимост и непреклонна воля.

— Какво предлагате, адмирале? — саркастично попита Слоун. Опитваше се да предизвика възрастния човек. Хенингс изглеждаше озадачен. Слоун нехайно махна с ръка. — Може би двамата с вас трябва да се поразходим по долните палуби. Бихме могли и да се заключим в ареста. Не, по-добре ще е да отидем в офицерския клуб. Там на стената висят две старинни церемониални саби. Ще вземем по една и ще си направим харакири.

От устата на Хенингс се отрони някакъв неразбираем звук, издаващ изненадата му.

— Слушайте, адмирале — продължи Слоун. — Трябва да направим реалистична оценка на възникналата ситуация. Да преценим точно къде се намираме. Никак не ми се иска да вземем някое прибързано решение, за което по-късно да се разкайваме. Не бива да допускаме нашите действия да се отразят неблагоприятно на флота.

Слоун се надяваше, че не бе подложил възрастния човек на прекалено силен натиск. И че не бе прибързал. Знаеше обаче, че това е единствената му възможност. Без помощта на Хенингс той нямаше никакъв шанс да потули случилото се. Слоун вече го бе правил веднъж, когато един от пилотите му поради неспазване на правилата бе подложил на обстрел мексикански риболовен кораб. Отговорността за онзи инцидент щеше да падне на раменете на Слоун, ако той не бе взел мерки, за да оправи нещата. Тогава се бе справил с помощта на един бърз хеликоптер и малка купчинка американски гущери. Този път обаче това нямаше да е достатъчно. Щеше да е нужно повече. Много повече. Но въпреки това можеше да бъде направено.

— Не зная за какво говорите. Какво искате да направим? — изрече най-накрая Хенингс.

Слоун приседна на стола пред конзолата. Извади цигара. Запали я бавно, а след това вдиша дълбоко. Завъртя се на стола, за да погледне Хенингс, и се облегна назад.

— Нека най-напред да изредим очевидните истини — поде Слоун. Говореше бавно, думите му бяха внимателно подбрани и добре премерени. — Никой от нас не е искал да се стига дотук. Това си беше чиста случайност. Само един господ знае как се е случило. Предполагаше се, че в района не се извършва никакъв въздушен трафик. Лично проверих тази сутрин.

Слоун замълча за момент. Ако се бе придържал стриктно към правилата, трябваше да направи още една проверка, защото винаги бяха възможни промени, извършени в последния момент. Беше опитал, но не бе успял да осъществи връзка по нормалните канали. Вероятността някой самолет да се отклони от курса си в краткия промеждутък от време, през който той бе останал без радиовръзка, бе нищожна. Но се бе случило именно това, помисли си Слоун. Успя да се отърси от неприятните размишления само с едно свиване на рамене, след което отново насочи вниманието си към Хенингс.

— Нямам и най-малка представа как самолетът се е оказал в този район. Просто извадихме изключително лош късмет.

— Ние сме извадили лош късмет? — възкликна Хенингс. — Какво ви става, по дяволите? Ами онзи самолет? На борда му е имало хора. Жени и деца. — Лицето на възрастния човек стана тъмночервено, ръцете му се разтрепераха. Силният му глас изпълни помещението и то сякаш се смали още повече. Хенингс внезапно изпита неприятно чувство на клаустрофобия. В малката кабина беше като в капан и отчаяно искаше да излезе на чист въздух.

Джеймс Слоун остана абсолютно неподвижен на мястото си. Изражението на лицето му беше невъзможно за разгадаване.

— Прав сте — изрече хладно той. — Това е трагедия. Но вината не е наша. — Слоун замълча за миг, за да даде възможност на Хенингс да осмисли думите му. Дръпна силно от цигарата си. Знаеше, че вината е негова. Поне отчасти. Но това беше без значение.

Хенингс невярващо изгледа Слоун.

— Да не би да се опитвате да предложите да се престорим, че това никога не се е случвало? — Започваше да се пита дали Слоун не е побъркан. Защото самият факт, че могат да му хрумнат подобни нелепи идеи, бе достатъчно красноречиво доказателство за наличие на психически отклонения. — Трябва да помогнем на онези хора.

Слоун се наведе към Хенингс.

— Точно в това е въпросът, адмирале. Там няма хора.

В помещението се възцари мъртвешка тишина. Цифрите се сменяха върху дисплея на часовника, но времето сякаш бе спряло. Най-накрая контраадмиралът поклати глава. Нищо не разбираше.

— Но това е въздушен лайнер — възрази той. — На Транс-Юнайтид. В него трябва да има пътници. А също и екипаж.

— Не, адмирале. Вече няма. — Слоун внимателно подбираше думите си. — Ракетата е пробила две дупки в корпуса на самолета, през които е излетял годният за дишане въздух. На височина от шейсет и две хиляди фута те просто не са могли да оцелеят. Мъртви са, адмирале. Всички са мъртви.