Мейдей

Някакво движение зад купчината отломъци привлече погледа на Бери. Жена. Беше приклещена зад страховитите останки. Бери пристъпи напред. В този момент силният вятър, който духаше през зиналия отвор, размести предметите, струпани пред жената.

Бери замръзна. Лицето на жената, по което нямаше видими наранявания, се извърна. Под русата й коса се показа окървавения край на отрязания й врат.

Бери отмести поглед. Гърлото му се сви и той започна да кашля и да се дави. Сърцето му блъскаше като обезумяло. За момент си помисли, че ще припадне. Затвори очи и се подпря на стената.

Джон Бери погледна към предната част на самолета. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално с изключение на кислородните маски, висящи над всяко място. По ъглите на салона бяха натрупани куфарчета и части от дрехи. Вниманието му обаче бе привлечено от една очевидна липса — пълното отсъствие на живот. Пътниците седяха неподвижно по местата си и приличаха на манекени, завързани в макет на самолет.

Бери се приближи до мястото, на което бе седял. На мястото пред него седеше мъж, с когото Бери бе разменил няколко приятелски думи в началото на полета. Спомни си, че човекът се казваше Пийт Бранд. От Денвър. Бери хвана китката на ръката му и провери за пулс. Нищо. Доближи длан до устата му. Не дишаше.

Огледа се и тогава осъзна, че Бранд, както и пътниците, настанени на петте реда пред него, нямаха кислородни маски. Поради някаква неизвестна причина маските в тази част на салона не бяха спуснати над главите на пасажерите. Бери погледна към мястото, на което бе седял. Нямаше маска. Сега щях да съм мъртъв, помисли си.

Той се обърна назад и огледа туристическия сектор. Повечето пътници там имаха кислородни маски. Приближи се до мястото, на което седеше един възрастен, оплешивяващ човек. Двамата си бяха кимнали учтиво, докато се качваха на борда на самолета.

Бери разбра, че човекът е мъртъв още преди да допре ръка до гърдите му. Кожата му беше хладна и лепкава, лицето му бе като замръзнало. Страх и страдание се четяха по неподвижните му черти. Той обаче имаше кислородна маска и Бери почувства струята животоспасяващ кислород, която продължаваше да изтича през маската. Защо тогава този човек беше мъртъв?

Погледна пътника до него. Беше Исак Шелбърн, който пътуваше със съпругата си. Бери бе разпознал известния пианист още докато чакаха да обявят полета им. Беше се надявал да поговори с него по време на пътуването. Положи ръка на рамото на Шелбърн. Жив е, помисли си Бери и сърцето му се изпълни с надежда. Чуваше, че Шелбърн говори несвързано под маската и побърза да я смъкне от лицето му.

Сграбчи раменете на Шелбърн с двете си ръце и го разтърси.

— Събуди се! — кресна той.

Разтърси го отново. По-силно. Очите на Шелбърн бяха отворени, но погледът му беше празен и неразбиращ. Очите на пианиста плуваха в сълзи и премигваха неконтролируемо. От единия край на устата му се стичаше слюнка. В гърлото му се зараждаха някакви звуци, които обаче звучаха несвързано и неразбираемо.

— Шелбърн! — изкрещя Бери, но думите изведнъж заседнаха в гърлото му. В този ужасен момент Бери проумя, че Исак Шелбърн е необратимо умствено увреден.

Огледа се. Бяха се събудили и други пътници и всички те проявяваха същите симптоми като Шелбърн: не можеха да говорят, мускулите им се свиваха и разпускаха неконтролируемо и очевидно не бяха в състояние да разсъждават смислено и разумно. Мозъчни увреждания! Ужасното прозрение разтърси Бери до дъното на душата му. Пусна раменете на мъжа, когото се опитваше да изтръгне от унеса.

Джон Бери се отдалечи на няколко крачки. Беше уплашен и потресен. Оцелелите пътници в салона очевидно бяха претърпели увреждания на мозъка. Той знаеше, че продължителната липса на кислород води до такива последици. Кислородните маски очевидно се бяха оказали недостатъчна защита. Смътно си припомни някаква статия, която бе чел относно съотношението между атмосферното налягане и процента на кислород във въздуха. Над определена височина дори и чистият кислород ставаше безполезен. Без налягане няма и кислороден поток, припомни си той извода, който му бе направил впечатление. Запита се дали това важи за височината, на която бе летял техният самолет, шейсет и две хиляди фута. Да, това беше. Разбира се. Та те бяха пътували в стратосферата.

Вече знаеше със сигурност, че всички пътници, които нямаха кислородни маски, са мъртви, а другите, възползвали се от тях, бяха оживели, но само за да прекарат остатъка от живота си с мозъчни увреждания. Той самият обаче беше жив и разсъждаваше напълно нормално, макар че не бе използвал кислородна маска. Защо той не бе засегнат от кислородния глад? Изведнъж се разтрепера при мисълта, че при него симптомите тепърва ще се проявяват. Възможно бе последиците от недостига на кислород да застигнат и него, но на по-късен етап.