Мейдей

Джон Бери лежеше в безсъзнание на пода на една от тоалетните в първокласния сектор на самолета Стратън 797. Дишането му, неравномерно и затруднено преди, сега бе достигнало нормалните си стойности. Като се изключи неволното потрепване на лявата му ръка, той лежеше напълно неподвижно. Съзнанието му с мъка си пробиваше път сред неспокойните образи, предизвикани от неестествения сън. Джон Бери започна бавно да се пробужда — замаяността му изчезваше постепенно подобно на ранна утринна мъгла.

Той отвори натежалите си клепачи. Бавно изви глава и огледа малкото помещение. Все още не разбираше къде се намира. В началото не можа да си спомни нищо. Знаеше само кой е и как се казва.

Опита да се надигне от неудобната поза, в която бе сгърчил тялото си на пода, но мускулите му не се подчиниха. Нямам сили, помисли си. Това бе първата му разумна мисъл. Докато лежеше на пода и се опитваше да събере достатъчно сили, за да се изправи, забеляза някакъв лъскав предмет недалеч от себе си. Ръчният му часовник. Взе го. Единадесет часа и осемнадесет минути. Напрегна паметта си и изведнъж всичко си дойде на мястото. Постепенно си спомни къде се намира и защо. Осъзна, че е бил в безсъзнание в продължение на четиринадесет минути. Декомпресия, помисли си той. Отворена врата. Счупен прозорец. Това му беше ясно. Беше чел статии по въпроса в авиационните списания.

Полетът продължава. Сетивата му подсказваха, че самолетът лети уверено по курса си. Бери чувстваше успокоителното пулсиране на четирите двигателя. Мисълта, че екипажът все още управлява самолета и го държи под контрол, му подейства успокояващо.

Бери се хвана за ръба на мивката и се изправи. Краката му все още се огъваха, виеше му се свят. Смътно си спомни, че е повръщал. После видя доказателството в единия ъгъл. С всяка изминала минута обаче се чувстваше все по-добре. Погледна се в огледалото. Изглеждаше добре. Нямаше порязвания или синини. Само тъмни кръгове около очите, които бяха зачервени и влажни.

Вдиша дълбоко няколко пъти и тръсна глава, за да прогони замайването. Чувстваше се като след ужасно препиване, само че този път махмурлукът изчезваше доста по-бързо. Увери сам себе си, че всичко с него ще бъде наред. Декомпресията беше временно явление. Без трайни последици. Беше като да припаднеш след твърде много мартинита. Препиването с мартини вероятно бе по-страшно. Вече се чувстваше почти нормално.

Бери протегна ръка към бравата на вратата. Дръпна я колебливо, припомнил си, че по-рано не можа да я отвори. Системата за изпомпване на сгъстен въздух обаче се бе изключила автоматично в момента, в който Полет 52 достигна височина с годен за дишане въздух, в резултат на което от отворите зад Бери вече не постъпваше въздух под налягане. За своя изненада успя да отвори вратата без всякакви усилия. После излезе в пътническия салон.

Джон Бери изобщо не се бе замислял върху въпроса какво би могъл да завари в салона. Не си бе позволил да размишлява върху това, но дори и подсъзнателно в никакъв случай не бе допускал, че ще стане свидетел на нещо толкова страховито. Очите му обходиха салона и онова, което видя, го принуди да отстъпи назад и да се подпре на стената. Ужасяващата картина стигна до мозъка му и в дълбините на душата му се надигна нечовешки крясък. От устата му обаче не се отрони и звук.

Пълна разруха. Най-страшните поражения бяха в предната част на туристическия сектор — само на двадесетина фута от мястото, на което бе застанал. Те веднага привлякоха погледа и приковаха вниманието му. Завесата, отделяща първа от туристическата класа, бе скъсана и пред погледа на Бери се простираше целият пътнически салон на огромния самолет.

През назъбената дупка в лявата стена на корпуса се виждаше крилото, а под него — сините води на Тихия океан. По протежение на десетина фута от дупката бяха накамарени всевъзможни предмети и отломъци. Бери се съсредоточи върху купчината и постепенно разпозна отделни предмети — столове, седалки и ръчен багаж.

Докато погледът му се опитваше да преброди купчината от натрупани останки, Бери правеше отчаяни опити да проумее какво всъщност вижда. На корпуса на самолета имаше две дупки. Тази на дясната стена бе значително по-голяма и с по-неправилна форма. От двете страни имаше назъбени метални ленти, които вибрираха от въздушната струя. Тяхното подрънкване се смесваше с шума, предизвикан от воя на вятъра. По нищо не личеше на борда да е имало пожар. Джон Бери не можа да свърже нещата, които виждаше, в правдоподобно обяснение за катастрофата. Неопитните му очи не забелязваха отделните елементи на пъзела, който даваше отговор на измъчващия го въпрос.

Бавно осъзна, че локвата, насъбрала се под камарата предмети, всъщност е от кръв. Внезапно го обля студена пот. Най-отгоре върху купа забеляза човешка плът — части от ръце и крака. Видя обезобразен торс, закачил се за острите ръбове на едната дупка.