Мейдей

Девет по седем е равно на шейсет и три, помисли си той. Първият закон на Нютон се отнася за телата в покой. Той наистина разсъждаваше нормално. Това не бе заблуда от негова страна. Освен това смяташе, че увреждането на мозъчните клетки вследствие на кислороден глад протича еднократно и не прогресира с времето. Беше сигурен в това. Или поне така смяташе.

Някои от пасажерите бяха станали от местата си. Бери забеляза, че ония, които се движеха из самолета, имаха различна степен на физически увреждания. Някои срещаха затруднения с ходенето, а други се придвижваха съвсем нормално. Когато ги погледна отблизо обаче, установи, че дори и те не могат да контролират напълно движението на мускулите си; разбра го по погледите им.

Бери отстъпи встрани, за да позволи на едно момче, вероятно колежанче, да мине по пътеката. Момчето се препъна няколко пъти. След това изведнъж се изпъна като струна и се строполи на пода. Тялото му се сгърчи в конвулсии. Епилептичен припадък. Бери си спомни, че трябва да направи нещо, за да попречи на момчето да си глътне езика. Но не можеше да си наложи да пристъпи към него. Извърна се настрана — чувстваше се отвратен и абсолютно безпомощен.

Едно младо момиче, на не повече от единадесет или дванадесет години, вървеше бавно по пътеката. Бе се появила някъде от задния край на самолета. По лицето й личеше, че е уплашена и че си дава сметка за ужасното положение, в което се бе озовала. Тя се обърна към Бери.

— Господине, чувате ли ме? Разбирате ли ме? — Гласчето й трепереше несигурно, лицето й бе обляно в сълзи.

— Да. — Това бе единственото, което можа да измисли в отговор.

Двамата се спогледаха напрегнато. Изведнъж момичето проумя, че Бери е като нея, а не като останалите. Той не представляваше заплаха. Тя се спусна към него, зарови лице на гърдите му и заплака.

— Ще се оправим. Всичко с нас ще бъде наред. — Думите му бяха предназначени колкото за момичето, толкова и за него самия. За пръв път откакто бе дошъл в съзнание той си позволи някакъв изблик на емоции. — Слава Богу! — промърмори, преглъщайки сълзите си на благодарност заради малкото чудо.

Детето продължаваше да плаче, но по-тихичко. Той я прегръщаше и притискаше малкото й напрегнато телце към себе си.

Цялото му внимание бе насочено към младото момиче и поради това не забеляза, че няколко от пътниците се бяха изправили и се насочваха към тях. Джон Бери и момичето стояха прегърнати в средата на първокласния сектор, а част от оцелелите пътници мълчаливо ги заобикаляха.

* * *

Капитан трети ранг Джеймс Слоун остана като ударен от гръм след съобщението, получено от пилота. Той втренчи поглед в командното табло с електронно оборудване сякаш се надяваше да намери изход от създалото се положение с помощта на някой бутон или монитор. Само че там имаше единствено данни за честотите и силата на получаваните сигнали. Онова, което Слоун искаше да знае, можеше да бъде получено от един-единствен източник.

— Матос, сигурен ли си? — попита Слоун. Потните му от напрежение ръце сграбчиха микрофона. В студения му, суров глас се прокрадваха странни, непознати нотки, а думите, които използваше, звучаха не на място.

Отговорът от F-18 се забави и докато стоеше и чакаше обаждането на пилота, капитан Джеймс Слоун изведнъж си даде сметка, че се страхува. Това беше чувство, с което не бе свикнал, защото рядко си позволяваше да изпитва страх. Този път обаче се бяха случили прекалено много неща за твърде кратко време.

— Матос? — повторно го повика той. — Не бързай. Огледай мястото отново. Искам да си абсолютно сигурен.

Контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс, който не бе продумал откакто Матос се обади с ужасното си съобщение, пристъпи по-близо до радиото. Чуваше силните удари на собственото си сърце и беше сигурен, че Слоун също ги чува.

Но Джеймс Слоун не слушаше. Цялата му вселена се бе сгромолясала и бе придобила миниатюрни измерения. В момента се интересуваше единствено от думите, които всеки момент щяха да долетят от високоговорителя. В главата му нямаше никаква друга мисъл.

— Няма никакви съмнения, капитане — долетя гласът на Матос.

Лицето на Слоун пребледня. Заслуша се в съобщението на пилота, а в главата му настъпи истински хаос.

— Самолетът е точно пред мен. Стратън 797 на Транс-Юнайтид. От лявата страна на корпуса има дупка с диаметър три фута. На дясната има друга — три-четири пъти по-голяма от първата. Не забелязвам никакво движение в пилотската кабина или в пътническия салон.

Слоун стоеше със затворени очи, подпрял двете си ръце на конзолата. От детските му години насам не се бе случвало да се изправи лице в лице със страха. Тялото му се напрегна, прииска му се да се махне, да побегне от кабината и да се скрие. Искаше му се някой да го разтърси с все сила и да го изтръгне от лапите на този неописуем кошмар.

— Сега какво? — най-накрая попита Рандолф Хенингс, нарушавайки тишината с тихия си глас. — Какво можем да направим? Какво трябва да направим?