Мейдей

— Барбара! — Заслуша се. — Добре. И внимавай. Обаждай се на всеки три минути. Късмет! — Затвори телефона и се обърна към Бери. — Пилотите. И двамата са мъртви. — После додаде: — Самолетът е ваш, господин Бери.

— Благодаря.

Крендъл си спомни одобрените от правителството процедури при подобни ситуации. Технически погледнато самолетът беше под нейно ръководство. Всъщност Барбара Йоширо бе най-старшият оцелял член на екипажа. Но какво значение имаше това? Барбара ли ще управлява самолета? Или Шарън? Беше невъзможно. Пълен абсурд.

Бери се опита да прикрие чувствата си.

— Добре. Хайде да поговорим за тази кабина. Има ли например някакво друго устройство за подаване на сигнал за помощ? Ето… какво е това?

Тя погледна червения бутон, посочен от Бери, и поклати глава.

— Не зная.

Бери реши да я остави на спокойствие и да й даде възможност да помисли. Мислено раздели кабината на шест зони и започна бавно да изследва тази, която се намираше долу, вляво от него. Огледа внимателно всяко копче, бутон и индикатор. Знаеше за какво се използват някои от тях, но повечето му бяха абсолютно непознати. Започна да запаметява местоположението на различните прибори и контролни механизми.

— А какво ще кажеш за компютърната видеосистема? — изведнъж попита тя.

— Какво?

— Компютърната система за връзка. Опита ли с нея?

— За какво говориш.

— За компютърната видеовръзка. Ето това нещо.

— Тя посочи една клавиатура, монтирана между седалките на пилотите, малко под радиопредавателите. — Виждала съм членовете на екипажа да я използват често. Пишат на клавиатурата. И получават съобщения в отговор. — Тя посочи един малък видеоекран, разположен централно в долната част на панела. — Чрез тази система се свързват с контролно-диспечерския център в Сан Франциско.

Бери се загледа в устройството. Беше го забелязал и по-рано, но бе решил, че това е още едно от многото неизвестни за него нововъведения. Предположил бе, че екранът е някакъв радар. Сега изведнъж му просветна. Беше чел за тази система — начин за дискретна електронна връзка със самолетите на компанията. Повечето авиокомпании я използваха, за да общуват с екипажите си, без да прибягват до общите радиочестоти. Обърна се към Шарън.

— Знаеш ли да работиш с това?

— Не. Но мисля, че те просто пишеха, използвайки клавиатурата. — В гласа й се прокрадна вълнение. — Давай. Нямаме какво да губим. Когато светне зелената лампичка, тогава системата е включена. Ето. Тази лампичка трябва да свети зелено.

Бери огледа клавиатурата. Протегна колебливо ръка и натисна един бутон, на който пишеше ВЪВЕЖДАНЕ НА ДАННИ. Зелената лампичка светна. Бери предположи, че това означава наличие на свободен канал. Натисна друг бутон с надпис ПРЕДАВАНЕ и изписа три букви. SOS. Погледна към видеоекрана. Нищо.

— Нашето съобщение не трябва ли да се появи на екрана?

— Да.

— Не виждам нищо. По дяволите! Да го вземат дяволите този самолет!

— Мисля, че първо трябва да напечаташ съобщението и чак тогава да натиснеш бутона за предаване.

— Добре. — Бери изтри написаното. — Добре. Да видим.

Отново написа SOS. Протегна ръка и натисна бутона за изпращане на съобщението. Двамата вдигнаха очи към екрана, върху който с бели, ъгловати букви се изписа SOS.

Шарън изкрещя от радост.

— Успяхме! Успяхме! — Присегна се и стисна ръката на Бери.

Той се ухили.

— Да, по дяволите! Успяхме. Добре. Добре. — Бери обаче подозираше, че написаното върху екрана не означава много. Единственият начин да разберат дали сигналът за помощ наистина е бил изпратен от борда на техния Стратън и получен от някого, бе да изчакат за отговор, който би трябвало да се появи на екрана.

Бери беше почти сигурен, че системата не може да изпраща и получава съобщения по едно и също време, поради което устоя на изкушението да изпрати още един сигнал за помощ и нетърпеливо зачака отговор. За разлика от радиото, ако тази машина изобщо работеше, тяхното съобщение вероятно чакаше някъде да бъде прочетено. Запита се колко често се проверяват екраните на тези системи.

Минутите се нижеха, а пътническият Стратън 797 поддържаше стабилен курс на северозапад и летеше над Тихия океан.

Джон Бери съзнаваше, че това беше последната им надежда за спасение. Погледна към Шарън Крендъл. Тя като че ли също го знаеше.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — Той посочи към бара.

— Не. Не сега. Може би по-късно. Ти си вземи, ако искаш. Аз ще наблюдавам екрана.

— Не искам. — Той погледна първо монитора, а след това Шарън Крендъл. — Искаш ли да ти разкажа за японските бизнесмени? За японските обичаи? Много е интересно.

Тя го погледна.

— Разбира се — отвърна без особен ентусиазъм и се усмихна насила.

Усмивката й помръкна в мига, в който отново погледна към монитора. Като се изключи техният зов за помощ, изписан в горния ъгъл, екранът си оставаше злокобно празен.

6.