Мейдей

— Не, не… чакайте… чакайте… — Матос не сваляше пръст от радиобутона. — Продължават да скачат хора. Този път са двама. И скачат заедно. Да. Там сигурно става нещо. Без съмнение. Или бушува огън, или има някакви задушливи изпарения. Нещо. Несъмнено. Би трябвало да изчакаме. Самолетът ще падне. Зная, че ще падне.

Слоун дълго време не отговори. Когато най-после заговори, гласът му отново звучеше официално и безизразно.

— Ясно, три-четири-седем. Разбрах. Продължаваме да чакаме.

* * *

Докато падаше, притиснал жена си в прегръдките си, Харолд Стейн вдигна глава и погледна към гигантския Стратън над тях. В тази част от секундата той видя и разпозна един реактивен изтребител, кръжащ над и зад огромния самолет. В съзнанието му се запечати и друга картина — дълга сребриста ракета, увиснала на търбуха на изтребителя. В този кратък миг на прозрение Стейн разбра какво се бе случило с Полет 52.

* * *

Уейн Метц изключи автопилота на беемвето и със скорост от шестдесет мили в час навлезе в отклонението, водещо към летището. Тръгна направо към хангара на Транс-Юнайтид и паркира колата си на VIP паркинга. Една цяла минута остана неподвижен на мястото си, загледан в синьо-жълтия хангар. Беше измислил план, който би могъл значително да намали сумата, която Бенефишъл трябваше да плати за огромните обезщетения. План, който би облекчил и неговото положение.

Не му беше трудно да го измисли. Решението само се набиваше на очи. Проблемът беше в това да убеди Едуард Джонсън, че интересите им съвпадат и че тези техни общи интереси се обслужват най-добре от плана на Уейн Метц. Смяташе, че познава Джонсън достатъчно добре и може да рискува да го запознае с плана си.

Метц отвори жабката на колата, порови се известно време и извади пропуска си за Транс-Юнайтид. Слезе от колата и прекоси напечения бетон, който водеше към хангара. Видя служебния вход и ускори крачка. Група служители на компанията стояха близо до вратата и разговаряха. Метц мина бързо край тях. Показа пропуска си, на който пишеше Официален посетител/Доставчик на охраната, отвори малката вътрешна врата и се затича нагоре по стълбището, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Бързо измина дългия коридор и отвори синята врата на контролно-диспечерския център.

Метц се приближи до един служител.

— Тук съм, за да се видя с Едуард Джонсън. Служителят посочи комуникационната зала, отделена със стъклена стена от голямото помещение.

— Ей там е. Но не мисля, че ще ви приеме.

— Мен ще приеме.

Метц прекоси стаята и спря пред един от дебелите стъклени панели. Видя Едуард Джонсън, който гледаше надолу към голяма машина. Един друг мъж стоеше до него. На Метц му бе нужен само един поглед, за да разбере, че и двамата мъже в залата са под огромно напрежение, и предположи, че то е породено не само от трудната ситуация, пред която са изправени, но се дължи отчасти и на търканията между тях. Метц знаеше, че планът му би могъл да сработи само ако получи възможност да разговаря с Джонсън насаме. Погледа още няколко секунди. Другият мъж като че ли беше подчинен на Ед. Джонсън би могъл да се отърве от него.

Метц силно почука по стъклото.

Джонсън вдигна поглед, а след това се приближи до вратата и я отключи.

Уейн Метц влезе в комуникационната зала.

— Здрасти, Ед.

Двамата се ръкуваха механично.

Джонсън забеляза, че няколко от диспечерите са вдигнали глави и ги наблюдават. Изгледа ги яростно и всички побързаха да сведат очи и да се заловят с работата си. Той затръшна вратата и я заключи.

— Тук сме като на сцена! — Всичко в шибаната им програма Стратън бе прекалено явно, извадено на показ пред очите на всички. Той даде знак на Милър. — Това е Джак Милър. Той е старши диспечер. 52 беше негов полет.

Метц кимна разсеяно на Милър, а след това се обърна към Джонсън.

— Беше? Да не би…

— Не. Грешката е моя. Самолетът е все още във въздуха. Но сега вече е мой полет. Джак ми помага. — Джонсън обаче знаеше, че дълбоко в душата си отдавна е отписал самолета. Миналото време, което бе използвал, напълно прилягаше на случая, но за в бъдеще трябваше да е по-внимателен, когато говори за този полет. Трябваше да се постарае от думите му да лъха оптимизъм. — Всъщност след последния ми разговор с теб не сме се свързвали със самолета. Полетът обаче протича нормално и аз не виждам защо трябва постоянно да ги търсим. Ако пилотът има нужда от нас, ще се обади. Метц кимна.

— Значи по всичко личи, че той може и да успее да върне самолета, така ли?

Джонсън поклати отрицателно глава.

— Не съм казвал такова нещо. Ще трябва да го инструктираме относно захода към пистата и кацането. — Реши да не се церемони с Метц. — Що се отнася до мен, аз съм убеден, че онези хора са обречени на сигурна смърт. — Посочи Милър. — Джак е по-оптимистично настроен. Мисли, че онзи човек, Бери, би могъл да осъществи идеално кацане, а след това да рулира до посочения му терминал.

Милър се изкашля, за да прочисти гърло.

— Наистина смятам, че той може да успее, господин Метц. Изглежда способен човек. Съобщенията му го доказват. — Погледна разпечатките, които лежаха върху конзолата.