Мейдей

Закопня за удобното канапе с висока облегалка, на което двамата с Мириам прекарваха повечето вечери, седнали пред камината. В мислите си видя широкото стълбище, което водеше към спалните на втория етаж. Тяхната спалня беше вляво. Вдясно пък беше тази на Сюзън — с розови тапети и аквариум, пълен с тропически рибки. След това идваше стаята на Деби, цялата в бяло и синьо, препълнена с играчки. Вътре беше и къщата за кукли, която й бе измайсторил за последния й рожден ден.

Стейн се разплака.

Реши, че трябва да предприеме нещо. Длъжен беше да направи нещо за тях. Ако не можеше да върне умовете им, би могъл поне да се погрижи за телата им и да ги спаси от агресивните набези на останалите.

Без дори да си дава сметка какво прави, той тръгна надолу по стълбите. Спомни си предупреждението на Бери, че трябва да изчака. Помисли си, че е длъжен да остане на мястото си, за да охранява портите на ада. Бери да върви по дяволите! Всички да вървят по дяволите! Не можеше да чака повече. Нито заради Бери, нито заради Барбара Йоширо, нито заради някой друг.

Погледна отново към кабината. Бери и Крендъл бяха заети. Хвърли един поглед към пианото. Линда Фарли седеше на пода полузаспала. Огледа стълбището. Пътят беше свободен. Може да не му се отвори друга подобна възможност. Бързо се спусна на долния етаж.

В долния край на стълбището се огледа предпазливо. Навсякъде лежаха хора. Някои се подпираха на стените на тоалетните и на кухненския бокс. Сякаш си почиваха — подобно на диви зверове след период на ярост. Стейн подозираше, че това им състояние няма да продължи дълго.

Хората около него хленчеха тихичко или си бъбреха помежду си. От време на време му се струваше, че различава по някоя смислена дума или фраза, но знаеше, че се заблуждава. Толкова отчаяно му се искаше някой да му помогне, че му се причуваха членоразделни звуци и човешка реч сред пороя от животински звуци, изтръгнали се от окървавените усти на пътниците.

Стейн предпазливо заобиколи тоалетните и пое към затрупаната с отломки средна част на самолета.

Насред огряната от слънцето купчина лежеше спящо куче със златиста козина. Изпод лапите му се подаваше окървавена кост. Гледката му се стори толкова невероятна, че изглеждаше нереална дори на фона на тоталната разруха. След това си спомни за кучето водач на слепеца от горния етаж. Но кой би дал сурово месо на кучето, и то на борда на… И тогава разбра.

— О, мили Боже!

Рязко обърна гръб на кучето и на няколко фута от себе си видя Барбара Йоширо. Седеше на пода, скрила глава между коленете си, а дългата й коса закриваше лицето й. Той бързо се приближи до нея. Тя би могла да му помогне да заведе семейството си в горния салон. Наведе се и я разтърси за рамото. Тихичко я повика.

— Барбара? Барбара, добре ли си? Стюардесата вдигна глава.

Стейн се отдръпна. Лицето срещу него бе ужасно разкривено и омазано с кръв.

— Барбара…

Но това не беше Барбара Йоширо. Беше друга стюардеса, която той си спомняше смътно. На ярката слънчева светлина се виждаха сини петна по бузите и челото й — там се бяха пукнали кръвоносни съдове. Очите й, зачервени и пламтящи, се взираха в него.

Стейн отстъпи назад и се блъсна в някого.

— О! О, не, моля ви, не! — Той се запрепъва далеч от ужасния куп, като се блъскаше в хората около себе си.

Огледа се като обезумял, търсейки с поглед Барбара Йоширо. Надникна в слабо осветения туристически сектор и я повика:

— Барбара? Стюардеса! Някой извика след него.

— Бурбура? Студеса!

Стейн закри лицето си с ръце и се спъна в една седалка. Боже в небесата!

Бавно свали ръце и се огледа. Очите му се местеха неохотно към централната редица и местата, намиращи се на около тридесет фута от него. Само Деби и Сюзън бяха на местата си. Мириам я нямаше.

Деби се опитваше да се изправи, но не бе откопчала колана, който всеки път я дърпаше обратно на седалката.

Сюзън се бе захлупила върху мястото, на което бе седял той преди катастрофата. Двете й преплетени ръце бяха опънати пред нея.

Харолд Стейн тръгна към дъщерите си. Движеше се бавно и колебливо. Застана до тях и погледна надолу.

— Деби? Деби, татко е. Деби!

Момичето вдигна очи и го погледна без всякакъв интерес. След това поднови търпеливо опитите си да се изправи. От устните й се ронеха странни, неразбираеми звуци.

Сюзън дишаше, но иначе лежеше абсолютно неподвижно.

В този момент Харолд Стейн осъзна, че за семейството му няма надежда за спасение. Нито за тях, нито за някой друг на този самолет. Вече знаеше какво трябва да направи.

Обърна се и се затича по пътеката, като избутваше олюляващите се хора, изпречили се на пътя му.

Намери Мириам да се щура безцелно край кухненския бокс в опашката на самолета.

— Мириам! Мириам! Тя не отговори.

Той се отказа да вика имената им и да се преструва, че някоя от тях все още знае коя е била преди няколко часа. Това привидение, което се щураше насам-натам, не беше съпругата му.

Той я хвана за ръка и я поведе към четирите съседни места, на които бе седяло семейството му.