Мейдей

Метц подхвърли телефона на съседната седалка. Уилфорд Парк беше нещо средно между сенилен старец и брилянтен бизнесмен. Метц го харесваше и в двете му превъплъщения. Разговорите с него винаги му доставяха удоволствие. Той беше истински джентълмен от старата генерация. Беше човек, който вярваше в своята компания и споделяше привилегиите по ръководството и управлението й с хората, на които се доверяваше — като Уейн Метц например. Метц никога не пропускаше да спомене за детството си на Лонг Айлънд и за студентските си години в Принстън, където бе учил и Парк. Основната причина, поради която толкова харесваше Парк, бе дълбоката вяра на стареца в непогрешимостта на Метц. А тя датираше от много години — възникнала бе много преди проблемите с паметта на Парк. Уейн Метц се надяваше, че Уилфорд Парк ще се задържи на поста си достатъчно дълго, за да гарантира следващото повишение на Метц.

Метц мина с колата през един паркинг, след което отново излезе на магистралата. Знаеше, че е извадил късмет с това обаждане — секретарката му бе позвънила още докато пътуваше по магистралата, недалеч от летището. Ако беше тръгнал от офиса си в града, пътуването щеше да му отнеме повече от час. Благодарение на подобни щастливи стечения на обстоятелствата бе успял да оглави клона на компанията на Западното крайбрежие. И все пак може би щеше да му се наложи да пропусне първите няколко дупки от играта на голф с Куентин Лайл. А това можеше да се окаже лош знак. Той вярваше отчасти в знаменията и, макар да смяташе астрологията за глупост, знаеше, че много от приятелите му четат хороскопите си всяка сутрин. Очакват ви парични затруднения. Дайте пример на близките си, като ограничите разходите си. Постъпете така, както смятате за правилно. Не се бойте да се доверите на сърцето си.

Успехът му обаче със сигурност не се дължеше единствено на късмета, помисли си Метц. Притежаваше талант. Още преди години Уилфорд Парк бе видял у Метц качества, за които самият той не подозираше. В корпоративната йерархия, където една решаваща битка може да бъде започната от един толкова невинен жест като отказ да се приеме предложено питие, Уейн Метц бе намерил истинското си призвание. Той беше цар на прикритите и неискрени ходове. Притежаваше ненадминат талант да демонстрира по възможно най-коварния начин своите предпочитания и пристрастия. Според думите на собствения му психоаналитик единственият недостатък на Метц е неговата крехка възраст, която не му позволява да бъде провъзгласен за светец.

Клетъчният му телефон иззвъня отново. Той отговори.

— Метц.

— Обажда се Ед Джонсън, Уейн.

Метц замръзна на мястото си. Щом му се обаждаше вицепрезидентът по експлоатацията, значи проблемът беше сериозен.

— Тъкмо смятах да ти позвъня, Ед. Какви са последните новини?

— Положението е лошо — с равен глас отвърна Джонсън. — Става дума за Стратън 797.

— О, мамка му! — Двамата с Джонсън веднъж бяха обсъждали на шега рисковете, които всеки от тях бе поел, подкрепяйки програмата Стратън. Идеята Бенефишъл да стане единственият застраховател на флотилията от тези гигантски свръхзвукови самолети на Транс-Юнайтид беше на Метц. Той бе предложил по-ниски застрахователни вноски и елиминиране на обичайната, но твърде обременителна практика на създаване на застрахователни сдружения. Джонсън пък бе сред хората, подкрепили горещо идеята му. Освен това веднъж, след три мартинита, си бе признал съвсем чистосърдечно пред Метц, че, поради куп други причини, кариерата му в авиокомпанията е тясно свързана с успеха на програмата Стратън.

— Къде се е разбил? — попита Метц. — Колко са жертвите?

— Изпълнявал е курс до Япония. Добрата новина е, че самолетът е все още във въздуха и няма много убити… все още. Лошата новина обаче надминава и най-страшните ти кошмари — продължи Джонсън. — На борда на самолета е избухнала бомба и отворила две големи пробойни в корпуса му. Последвала бърза разхерметизация. Пътниците са пострадали при декомпресията. Както сигурно знаеш, въздухът там горе, във високите слоеве на атмосферата, е негоден за дишане.

Метц не знаеше. Никой от представителите на Транс-Юнайтид не го бе предупредил за подобна възможност, а на него самия изобщо не му бе хрумнало да проучи рисковете и опасностите, произтичащи от височинните свръхзвукови полети. Цялата програма за производство и използване на свръхзвукови самолети бе одобрена от правителството и той бе приел на доверие, че тя не крие никакви особени рискове.

— Какво каза за състоянието на пътниците? — попита Метц.

Последва кратко мълчание, а след това Джонсън отговори.

— Сам разбираш, че не можем да сме абсолютно сигурни, но се налага мнението, че те най-вероятно са претърпели мозъчни увреждания.

— Всемогъщи Боже! — Беемвето едва не излезе от пътя. — Сигурен ли си?

— Вече ти казах, че не сме напълно сигурни, Уейн. Но съм готов да се обзаложа, че ще се окаже точно така.

Метц си даде сметка, че не може да асимилира всичко това.

— Оцелелите… те как?…