Мейдей

— Единствената ни връзка с тях е компютърната система. Това е нещо като видеоекран. Радиопредавателите са извън строя. На борда на самолета има само петима оцелели, които са напълно нормални. Всички те са били в кенефите по време на инцидента.

— Кенефи?

— Тоалетни, Уейн. Най-добре ще е да дойдеш веднага и да донесеш чековите книги на компанията.

Метц веднага се стегна.

— Виж, Ед, и двамата сме уязвими. Колко души има на борда?

— Самолетът е почти пълен. Около триста пасажери.

— Кога ще кацне?

— Може изобщо да не кацне.

— Какво!

— Самолетът се пилотира от един от пътниците. Нашите…

— Какво се опитваш да ми кажеш, по дяволите! — Метц знаеше, че не бива да обсъжда толкова важни въпроси по клетъчния си телефон, но за него бе от изключително значение да разбере какво точно се е случило.

— Тримата ни пилоти са мъртви. Или пък са в безсъзнание. От целия екипаж са оцелели единствено две стюардеси. Пътникът, който управлява самолета — някакъв мъж на име Бери — е пилот аматьор. За момента се справя със самолета. Всъщност той успя дори да завие и сега се връщат обратно. Ние обаче не знаем точното им местоположение. А аз дълбоко се съмнявам, че той ще успее да кацне, без да разбие цялата машина по пистата.

Уейн Метц буквално онемя от изумление. Продължаваше да притиска телефона към ухото си, а очите му не се отделяха от пътя. Умът му обаче беше на хиляди мили разстояние — някъде над Тихия океан. Опита се да си представи сцената. Гигантският Стратън 797, изгубен някъде над необятния океан. В корпуса му зеят две огромни дупки, а всички на борда са или мъртви, или необратимо увредени. Има само няколко оцелели, един от които — пътник! — пилотира лайнера. Не, не, не, не!

— Метц? Уейн? Там ли си още?

— Какво? Да. Да, тук съм. Искам да помисля. Изчакай така. — Докато се опитваше да осмисли невероятните факти, които бе научил току-що, Метц неволно намали скоростта и сега се движеше с по-малко от четиридесет мили в час в лявото платно на магистралата.

Шофьорът на очукания стар форд, който пътуваше зад него, натисна продължително клаксона и изпревари голямата кола, вперил гневен поглед в Метц. Уейн погледна разсеяно шофьора, но умът му бе зает с друго. Една мисъл се бе зародила в главата му. Все още не бе напълно оформена, но той вече виждаше очертанията й. Също като контурите на планина, изплували изпод гъста мъгла. Мисълта за очукания син форд кой знае защо също се загнезди в главата му.

— Слушай, Ед, почти стигнах при вас. Кой още знае за това? Съобщиха ли го по радиото?

— Не. Не знаят много хора. Един от нашите диспечери ми осигури малко време с решението си да не уведомява цялото ръководство на компанията. Така че все още имам възможност за маневриране.

— Добре. Не се обаждай на никой друг. Като не можем да овладеем положението, можем поне да контролираме потока информация… а това може да се окаже не по-малко важно.

— Съгласен съм с теб. Но побързай.

— Да, идвам. — Метц затвори. Загледа се през предното стъкло и увеличи скоростта. Когато стигна седемдесет мили в час, той включи на автопилот. Взе отново телефона и позвъни в Ню Йорк. Парк все още беше в кабинета си.

— Господин Парк — започна без предисловия Метц. — Имам лоши новини. Самолетът Стратън 797 на Транс-Юнайтид е претърпял ужасен инцидент.

— Ние ли сме единствените застрахователи? — бързо попита Парк.

Метц премигна.

— Да, сър. На пътниците. Не сме обвързани със застраховка на машината.

Поемането на цялата застрахователна отговорност бе доста необичаен и рискован ход, но Метц никога не бе харесвал сдруженията между няколко застрахователи. Месеци наред бе убеждавал ръководството на Бенефишъл, че авиокомпанията и особено програмата Стратън, са изключително сигурни и безопасни вложения. Без никакъв риск за компанията, Бенефишъл щеше да получава огромните застрахователни вноски, без да й се налага да ги дели с когото и да било. Сега обаче нямаше с кого да поделят и загубите.

— Е, Уейн, това е много неприятно. Аз имах известни резерви по въпроса и смятах, че поемаме твърде голям риск, но предпочетох да не споря с теб. Освен това членовете на борда одобриха решението. Предложението — твоето предложение — имаше своите добри страни и бе добре прието. Ние, естествено, ще преразгледаме решенията си след една толкова сериозна загуба. Ще трябва да изготвиш доклад и да го представиш пред борда. По-късно ще ти се обадя отново по този въпрос.

Метц почувства, че започва да се изпотява и включи климатика.

— Да, сър.

— Междувременно искам да знам дали всички пътници на борда на онзи самолет са загинали. Знаеш ли бройката на жертвите? Готов ли си с предварителните изчисления на общия размер на обезщетението, което ще трябва да изплатим?

Метц се поколеба за миг, а след това заговори с твърд, овладян глас.

— Един от вицепрезидентите на Транс-Юнайтид ме информира, че самолетът бил почти пълен. Това означава приблизително триста пътници плюс екипажа.

Последва дълга пауза. Парк явно бе потресен от размера на трагедията.

— Разбирам. И всички са мъртви, така ли?

Метц не отговори направо. Опитваше се да печели време.