Мейдей

Стейн разкопча коланите на двете момичета. Преметна Сюзън през рамо, помогна на Деби да се изправи и я изведе на пътеката. Като дърпаше със свободната си ръка ту жена си, ту дъщеря си, той ги поведе към купчината с натрупаните отломъци.

Двете дупки, причинили цялата тая неописуема трагедия, се намираха едва на десетина фута една от друга. Вятърът виеше през тези две отворени рани и силният шум го затормозяваше и му пречеше да мисли ясно. Той се поколеба, а след това се насочи към по-големия отвор.

Изпотен и останал без дъх, Стейн остави долу дъщеря си, а след това принуди Деби и Мириам да седнат. Няколко кабела висяха над главите им и единият от тях от време на време докосваше Мириам и момичетата, които проплакваха от страх. Един кабел се блъсна в лицето на Стейн и отвори рана на челото му.

Той се наведе над Сюзън и въпреки решението си да не разговаря с никоя от тях, прошепна в ухото й:

— Сю, миличка, татко е тук с теб. Сега всичко ще се оправи. — Обърна се и погледна Деби. Тя отвърна на погледа му и за момент на Стейн му се стори, че вижда искрица живот в мъртвешките й очи, но и тя веднага изчезна. Деби бе първородната им дъщеря и раждането й след толкова много години на очакване бе най-щастливото събитие в живота им. Той се наведе напред и я целуна по челото.

Стейн изобщо не се съмняваше, че е бил пощаден с една-едничка цел — за да изпълни дълга към семейството си. Изпитваше съжаление към онези, които трябваше да продължат да страдат. Изпитваше съжаление към Бери и Шарън Крендъл, към Линда Фарли и Барбара Йоширо. Те трябваше да страдат повече от останалите и страданията им щяха да продължат до мига, в който самолетът се разбие или, което бе още по-лошо, се приземи благополучно. Той най-искрено ги съжаляваше, но вече не чувстваше отговорност към никого от тях. Портите към ада оставаха без пазач, но това не беше чак толкова страшно. Неговото отсъствие би могло дори да ускори избавлението на всички. Той, Харолд Стейн, бе получил нечувания шанс да избяга от ада и да придружи семейството си до царството на вечния покой и нямаше никакво намерение да бяга от това си задължение.

Стейн обви ръце около кръстчетата на дъщерите си, повдигна ги без никакво колебание и ги доближи до дупката. Пусна ги една по една и изпрати с поглед телата им, които полетяха през осветеното от слънчевите лъчи яркосиньо небе. Само след миг и двете му дъщери изчезнаха от погледа му, скрити зад опашката на самолета, но след малко вятърът ги понесе надолу към водите на Тихия океан. После вече не можеше да ги вижда.

Без да спре, за да помисли или да си почине, Стейн се обърна и накара съпругата си да се изправи. Поведе я към отвора. Тя като че ли го следваше доброволно. Може би разбираше. Стейн се съмняваше в това, но може би тяхната любов — мълчаливото разбирателство, установило се помежду им с годините — бе по-силна… Стейн се застави да престане да мисли. Погледна към дупката, но почти не я видя заради сълзите, напълнили очите му. Обърна се и погледна лицето на Мириам. От очите й се спускаха две струйки засъхнала кръв и криволичеха надолу по бузите й. Той притисна лицето й към гърдите си.

— Мириам. Мириам. Зная, че не разбираш, но… — Гласът му заглъхна, тялото му се разтърси от конвулсивни ридания.

Стейн пристъпи по-близо до дупката. Почувства силата на въздушната струя.

— Мириам, обичам те. Обичам ви и трите. — Възнамеряваше да каже: Прости ми, Господи, но реши, че именно Господ му е отредил тази роля.

Обвил здраво ръце около тялото на жена си, Харолд Стейн излетя от самолета, далеч от кошмара на борда на Полет 52.

* * *

Лейтенант Питър Матос не можеше да си намери място в пилотската кабина на своя F-18. На стотина ярда пред него свръхзвуковият Стратън на Транс-Юнайтид поддържаше курса си непроменен. Матос се застави да погледне часовника на таблото. Светещите цифри на циферблата сякаш подскачаха пред очите му. С изумление видя, че бе изминал повече от час от момента, в който самолетът бе поел курс към Калифорния. На Матос му се струваше, че са изтекли едва няколко минути. Той невярващо поклати глава. Единственото, което си спомняше от изминалия час, бяха няколкото разговора с капитан трети ранг Слоун и изчисленията, които бе извършил с навигационната си апаратура. Извън тези служебни ангажименти той не си спомняше нищо друго.

Питър, излез от това състояние! Направи нещо! Веднага! Матос беше като в транс, хипнотизиран от огромния и непроменящ се океан. Той силно вдиша от кислородната маска, за да проясни главата си. Провери летателните прибори, напомни си той. Даваше си сметка, че трябва да се захване със задълженията, рутинни за всеки един полет. Това беше най-разумният начин да възвърне равновесието си. Апаратурата в самолета му беше позната до болка и той я възприемаше като приятел. Погледна най вляво и видя, че налягането на маслото е нормално, температурата на двигателите се движи в нормални граници, горивото…